Ковачница на мрак

Преди три дни се беше събудил в стаята на историка и видя, че дланите му са с превръзки, които попиваха сълзящата от тях кръв.

Това събуди в него смътното чувство за измяна предвид обещанието на Райз Херат, че ще остане при него, но щом излезе в пълния с паникьосани слуги коридор и научи за ужасяващото проявление на мрак в двора, преглътна разочарованието си.

Знаменателното завръщане на Консорта бе отекнало из Цитаделата, а чародействата този ден, изглежда, изобщо не бяха свършили. Беше усетил пробуждането на Нощта и бе побягнал като дете от тъмния порой, завладял най-напред Цитаделата, а след това — цял Карканас.

Без да вземе нищо, беше тръгнал по крайречния път. Преспиваше в запустели, оцелели от погрома колиби. Нямаше почти никакви хора, а малцината, на които се натъкваше, страняха от него. Той също не беше склонен да заговори някого от тях, колкото и да беше гладен. Подминаваха го с крадливи погледи като подивели псета и самите те изглеждаха прегладнели. Трудно му беше да проумее колко бързо Куралд Галайн е потънал в разпад. Докато вървеше, често усещаше, че плаче.

Превръзките на ръцете му бяха станали мръсни, всяка нощ подгизваха от кръв, а през деня изсъхваха и почерняваха. Но вече вървеше далече от чародейния мрак и в безмълвието на леса с изгорелите му участъци и овъглени поляни бе намерил някакъв покой, изпълнен с умора и самота. Реката вляво от него сякаш напираше към пътя. Беше започнал това пътуване, без изобщо да знае накъде отива, но вече осъзнаваше, че това незнание е заблуда.

За него вече имаше само едно място и той неумолимо се приближаваше към него.

Ездачът го настигна и Ендест чу как животното забави ход. Не изпитваше никаква охота за разговор и изобщо не го интересуваше кой е непознатият, но когато той заговори, гласът се оказа познат.

— Ако си тръгнал към поклонничество, явно си тръгнал по грешен път.

Ендест спря, обърна се и го погледна. После се поклони.

— Милорд, не мога да кажа дали този път е на богинята. Но май наистина съм тръгнал на поклонничество, макар че не го знаех, докато не го казахте.

— Грохнал си от пътуването, жрецо — каза лорд Аномандър.

— Ако постя, милорд, не е по мой избор.

— Няма да те задържам — рече Аномандър. Извади от дисагите кожена торба и я хвърли на Ендест. — Хапни, жрецо. Можеш да ядеш и докато вървиш.

— Благодаря, милорд.

В торбата имаше хляб, сирене и сушено месо. Ендест почна да яде, трепереше целият.

Аномандър като че ли нямаше нищо против да язди до него.

— Пребродих тази гора — рече той — и не намерих нищо, което да успокои съвестта ми. Птича песен не стига до мен, малките животинки, пощадени от равнодушието ни, също не шумолят в листата нощем.

— Нищите на кралството, милорд, имат само едно спасение от всякаква заплаха, и то е да бягат.

Аномандър изсумтя и отвърна:

— Не се бях сещал да включа горските животни, че и птиците, като поданици на владението. Не че можем да им заповядваме.

— Но животецът им, милорд, все пак тръпне на олтарите ни. Ако не им заповядваме с примка и стрела, говорим им достатъчно красноречиво с огън и дим.