Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
— Колко време ни остава?
Рейт клати разсеяно глава.
— Не мога да кажа. Движат се със скорост, която обърква преценката ми. Далеч са — на дни оттук — и въпреки това се движат толкова бързо, че просто не мога да повярвам как още не са пристигнали.
Секунда по-късно си спомням, че би трябвало аз да съм човекът, който внушава увереност.
— Ще се справим — казвам му тихо. — Все някак ще се справим.
— Или ще умрем.
— Да. Най-вероятно и двете.
Тоа Сител продължава да говори:
— И тъй като всички, събрали се тук, които ние наричаме нехора, постигнаха онова, което дори великите воини, изпратени ни от Ма’елкот от другия свят — той махва с ръка към командира на сопитата, — не успяха да направят: да спасят не само мен, но чрез мен и самата Имперска църква, аз обявявам тук, в Деня на Възнесението, че думата нехора ще бъде изтрита от анханските езици. Няма да има повече елфи, а само първородни; няма да има джуджета, а само каменари; никакви зли духове или гоблини, а дървесни духове и огрило. От сега нататък тези герои на Империята ще бъдат известни като Народите, както те сами се наричат. Чуй ме, Анхана! Днес те стават наши братя, а ние — техни: всички заедно жители на Анхана, равни през закона и пред очите на самия Бог.
Тази част беше моя идея; малък жест към Делиан, семе за бъдещето. Ако изобщо някой от нас има бъдеще.
Но…
— Днес ли е Денят на Възнесението? — промърморвам аз на Рейт с крайчеца на устата си.
Той бавно поклаща глава.
— Не знам. Изгубил съм представа за времето повече и от заключените в Шахтата. Но ако не е…
Той обръща глава към мен и ледените очи на мургавото му лице ме оглеждат от главата до петите.
— Ако днес не е Денят на Възнесението — казва той, — то тогава трябва да стане.
Да.
На днешния ден преди седем години…
Точно преди седем години аз спях на дъното на шахтата в старите гладиаторски казарми в Стадиона на победата. Помня как отворих очи в сумрака там долу, сред прахта от втвърдени изпражнения, помня как през дупката на клозетната чиния над главата ми проникваше светлина. Спомням си как монологвах, докато се изкатервах през нея, че изглежда, по-голямата част от живота ми минава в измъкване от чужди лайна.
Но не и днес.
Днес лайната са си мои. Това сигурно е някакъв напредък.
Сигурно.
Господи, наистина ли са минали седем години? Толкова много неща се промениха и същевременно толкова малко; не мога да реша дали ми се струва като да е било вчера, или е било преди десет живота.
Тоа Сител завършва речта си: наближава кулминацията на малката ни шега.
— Ние преминахме през изпитание, нашият град премина през изпитание, тежкото изпитание на вярата, наложено ни от Врага Божи и предателите, които му помагаха — и бяхме счетени за достойни.
Лек кикот се изплъзва от устните ми, преди да успея да го спра. Рейт ме изглежда с ледено удивление и аз просто свивам рамене.
— Тоа Сител иска Ден на Възнесението, който Анхана никога няма да забрави. — Кимвам към почернелите руини на града. — И ето как ни се отблагодарява.
Лицето на Рейт запазва студеното си изражение. Някои хора просто нямат чувство за хумор.
— А сега, за да благодарим на божествения Ма’елкот за нашето избавление — провъзгласява Тоа Сител, — нека извисим заедно гласове в Имперския химн.
И ето я отплатата — той протяга ръка и сваля шапката си.
Номерът е там, че Тоа Сител е Патриархът; щом свали шапката си, всички анхански войници, до последния, са длъжни да останат с голи глави в знак на уважение. Те свалят шлемовете си, стискат ги под левите си мишници и всички си поемат дълбоко дъх, очаквайки Тоа Сител да запее химна.
Но той мълчи и гледа втренчено командира на Социалната полиция, който стои до него. В очакване. Все пак командирът е „емисар на божествения Ма’елкот“.
Бавно, с очевидна неохота, командирът сваля обшития си със сребърна мрежа шлем.
Командирът на Социалната полиция…
Открива лицето си…
Боже, не мога да гледам. Не мога да не погледна…
Той има кръгло като луната лице, големи изпъкнали очи, оредяваща коса с миши цвят и на мен чак ми се повдига, когато го гледам как примигва, присвива очи и се опитва да ги засенчи от утринното слънце, което сигурно адски му блести при липсата на опушеното бронирано стъкло на шлема му.
Той изглежда толкова обикновен, че чак ме е срам да го гледам.