Острието на Тишал

— Рейт?

— Получи се — отвръща той. — Социалната полиция сключи съюз с армията.

— И?

— Да — чувам тихия му отговор. — Той идва.

Кимвам.

— Всички тук знаят за кого става въпрос, нали?

Мрачните им погледи ми подсказват, че за изминалите седем години репутацията на Ма’елкот изобщо не е пострадала.

Облягам се назад и сплитам пръсти върху корема ми; една доволна въздишка допълва портрета на моята увереност. Изглеждам ги един по един: Рейт, Орбек, т’Пас, Дини Змията, и те отвръщат на погледа ми очаквателно, очевидно успокоени от увереността ми. Тя е измамна, но те не го знаят: показвам им точно онова, от което имат нужда, и те го поглъщат.

— И така — изричам бавно аз, — ето ни тук: в природна крепост, по-съвършена от която и да е в историята на военните действия.

В отговор виждам търпеливо безизразни лица на хора, които чакат кулминацията.

Убеден съм, че няма да ги разочаровам.

— Само си помислете — продължавам аз. — Фасадата на Съдебната палата е външната стена на замъка. Вътрешните стаи и кабинети са нашата огнева зона — те трябва да преминат през тях, за да стигнат до нас. При наличието на първородните, скаломагите и няколко часа за подготовка? Горките кучи синове няма да разберат какво ги е връхлетяло. Донжонът е централната ни кула: единственият достъп до позицията ни е по тясна стълба, изсечена в скалата. А ние имаме изходи из целия град: във всяка обществена тоалетна в Анхана и в немалко от частните. През канала на Шахтата можем да стигнем до пещерите, да се измъкнем през някоя тоалетна — или две, или пет — и да нанесем удар на врага навсякъде в града без никакво предупреждение. В тази ваша Пещерна война армията на Киърандел прекара дни под земята. Ако те се опитат да ни последват в пещерите, можем така да им го начукаме, че до края на живота си ще вървят разкрачени.