Дан на Хрътките

Но всемирът се придържа към един-единствен закон, над всички останали: нищо не е уникално.

Философите и глупците, уви, не са видели светлината.

Сътворете формите на зверове, на Хрътки и чудовища, на демони и кошмари. От светлина, от мрак и от сянка. Шепа глина, подарен животворен дъх — и ще закипят сили в конфликтите, всечени в душите им.

Дерагот са тъмното и в своята свирепа плътност ще предявят претенция за собственост над сенките, които хвърлят. Лок и Палид обаче са светлината, която е придала форма на Дерагот, без която не биха съществували нито Дерагот, нито Хрътките на Сянката. Ако го пожелаят, и гонители, и гонени, един ден зверовете ще се съберат заедно, ще се гледат убийствено, изгаряйки може би от желание да се унищожат взаимно, а след това, в един-единствен миг на стъписано изумление, ще изчезнат до един. Ха-ха.

Не всички инстинкти водят до поведения за оцеляване. Животът е размътен от глупост в края на краищата и колкото по-хитър е животът, толкова по-глупав може да е. Хрътките на Сянката не бяха нито хитри, нито безмозъчни. Те всъщност бяха по-скоро умни.

Поздравления за този трипартиен всемир, тъй настоятелен взаимно. А и защо не? Та той дори не съществува, освен в затворения ум, който толкова се нуждае от опростяване.

„Ум като моя“, разсъди Котильон.

След което погледна спътника си. „Но не неговия. Застанеш ли в центъра на неговата игра, не възникват никакви въпроси. Какво е да си окото на бурята? Какво става, скъпи ми Сенкотрон, когато мигнеш?“

— Това беше неочаквано — промърмори Сенкотрон.

— Проклето усложнение — съгласи се Котильон. — Тук Хрътките ни трябват само за да сме сигурни, че нищо няма да се обърка.

— Винаги се обърква — изсумтя Сенкотрон. — Богове на бездната, отново ми се наложи да прибягна до онзи луд Върховен жрец.

— Искарал Пъст. — Котильон се усмихна, но бързо скри усмивката, защото ако Сенкотрон го видеше, като нищо щеше да започне да се оправдава. — Колкото и симпатична да е, Сордико Куалм не е достатъчна осигуровка. Не и за това във всеки случай.

— Нито Пъст! — отсече Сенкотрон.

Хрътките се приближиха и двамата усетиха общото любопитство на зверовете към тази непредвидена подкрепа. Задачата им вече бе проста в края на краищата. Праволинейна дори.

Котильон хвърли поглед през рамо и присви очи към крачещата след тях мършава фигура. Е, не съвсем праволинейна — странникът бе тръгнал към една проклета среща, а какво щеше да произтече от това?

— Твърде много истории, полуистини и откровени лъжи — изръмжа Сенкотрон. — Палета на Тайст Андий — всяко от тях ще свърши работа, изглежда, стига да знаят старите команди. Но сега…

— Според моето, ммм, проучване името му е Тулас Шорн. И не, не знам пола му, а това, което е останало от него, като че ли не предлага достатъчно детайли, за да решим едното или другото.

— Поне е въплътен… о, колко мразя дракони! — изсумтя Сенкотрон. — Ако мършоядите имаха трон, те щяха да са на него.