Дан на Хрътките
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #8
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-011-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дан на Хрътките». Краткое содержание книги:
Когато най-сетне почна атаката, движението бе експлозивно, мълниеносно бързо.
Мурильо засече финтовете, улови и отби забиването, и отвърна с рипост… но отстъпваше назад, докато го правеше, и върхът му закачи ръкава на Горлас. По-младият дуелист продължи атаката си със силно париращо отбиване и след него втори напад: стрелна се толкова напред, че отдръпването на Мурильо се оказа недостатъчно, както и парирането.
Болката го прониза в лявото рамо като огън. Той залитна назад и върхът излезе. Мурильо залитна, но се изправи отново.
— Пусната кръв. — Гласът му бе стегнат от болка.
— О, онова ли? — отвърна Горлас и се люшна отново на пръсти и пети. — Промених намерението си.
„Една обида повече е като последната капка. Така и не се научих.“
Усети, че сърцето му се е разтуптяло. Последната, почти фатална рана като че ли пулсираше, готова да се отвори отново. Усещаше кръвта, напираща от пронизания раменен мускул, топлите вадички, които се стичаха по ръката му и мокреха плата и лакътя му.
— Пусната е кръв — повтори Мурильо. — Както предположи, не съм във форма да се дуелирам повече от това, Горлас. Споразумяхме се, пред свидетел.
Горлас хвърли поглед към надзирателя си.
— Спомняш ли си какво точно чу?
Старецът сви рамене.
— Стори ми се, че имаше нещо за раняване…
Горлас се намръщи.
Надзирателят се покашля.
— … но нищо повече. Обсъждане, мисля. Не чух нищо, ммм, потвърдено между вас.
Горлас кимна.
— Каза го свидетелят ни.
Няколкостотин зрители долу в ямата викаха настървено. Мурильо се зачуди дали и Харло е сред тях.
— Приготви се — подкани го Горлас.
Значи трябваше да е така. Преди десет години Мурильо щеше да стои над трупа на този мъж, изпълнен със съжаление, разбира се, затова, че всичко е могло да се уреди мирно. И това бе луксът на предишните дни, онзи по-ясен свят, докато всичко тук, сега, винаги се оказваше толкова… объркано.
„Не дойдох тук, за да умра в този ден. Трябва да се опитам да направя нещо. Да оцелея. Заради Харло.“ Зае стойка. Беше обездвижен, да, достатъчно, за да е ясно, че няма да опита нищо повече от защита, да търси рипости и може би контраатака — да поеме рана, за да нанесе смърт. И всичко това щеше да е в ума на Горлас, щеше да оформи тактиката му. Значи — време беше да изненада тоя кучи син.
Атаката му бе изящна: плавно движение напред, твърде бързо за мъж на неговата възраст. Горлас, засечен в люшването си напред, се принуди да отскочи половин стъпка назад, парира силно и без прецизност. Рипостът му беше дивашки и неточен и Мурильо го засече с високо париране, последвано мигновено от втора атака — същата, на която бе искал да разчита още в самото начало — съвсем изпънато мушкане право в гърдите на противника — сърце или дробове, без значение кое…
Но по някакъв невъзможен начин Горлас отбягна атаката — движението му не беше придружено от никакво изместване на тежестта, просто отместване на горната част на тялото. И този път забиването му съвсем не беше дивашко.
Мурильо успя само да засече с поглед блясъка на стоманата, а след това не можеше да вдиша. Нещо се изливаше по гърдите му и клокочеше в устата му.
Усети как гърлото му се разкъса, когато Горлас изтръгна оръжието си и отстъпи надясно.
Мурильо се изви, за да го проследи, но краката му се огънаха — и след миг той вече лежеше на каменистата земя.
Светът помръкваше.
Чу, че Горлас каза нещо. Може би думи на съжаление, но едва ли.
„О, Харло, толкова съжалявам. Толкова съжалявам…“
И тъмнината се сгъсти.
Събуди се за миг от ритник в лицето, но и тази болка бързо заглъхна, заедно с всичко останало.
Горлас Видикас се изправи над трупа на Мурильо.
— Доведи онзи колар да върне тялото — нареди на надзирателя и се наведе да почисти оръжието си с парче коприна от десния ръкав на жертвата си. — Кажи му да го откара в хана „Феникс“, с рапирата и всичко.
Долу в ямата хората крещяха възбудено и дрънчаха със сечивата си като обезумяла варварска тълпа. Горлас се обърна към тях и вдигна оръжието си за поздрав. Възгласите се удвоиха. Обърна се отново към надзирателя.
— Допълнителна халба ейл за работниците довечера.
— Ще вдигат тостове за вас, съветник!
— А, и нареди някой да ми доведе момчето.
— То е на смяна в тунелите, мисля, но мога да пратя някой да го изведе.
— Добре. И няма нужда да са много нежни с него. Но внимавай — да не прекалят толкова, че да не може да се съвземе. Ако го убият, лично ще ги изкормя до един — постарай се да разберат.
— Слушам, съветник. — Надзирателят се поколеба. — Не бях виждал такова умение… помислих си, че ви хвана…