Дан на Хрътките

Шан изръмжа и се хвърли към Лок. Огромният звяр с бялата козина нито трепна, нито побягна уплашено, а само отскочи, изплезил език като на смях. Недалече от тях Палид наблюдаваше. Все още озъбена, Шан отново се шмугна във високата трева.

Барън, Блайнд, Руд и Джиър не се спряха по време на краткия спор — беше се случвало много пъти в края на краищата, — а просто продължиха напред в леко сърповиден строй, с Руд и Джиър на фланговете. Антилопи ги следяха от едно възвишение на югозапад — съвсем леко кривване на главата на някоя от Хрътките и щяха да побегнат толкова бързо, колкото можеха да издържат тънките им крака, с разтуптени в чист ужас сърца.

Но този ден Хрътките на Сянка не бяха излезли на лов. Нито за антилопи, нито за бедерин, нито за муле или ленивец. Безчет диви зверове, които живееха в състояние или на блажена забрава, или на страх, нямаше нужда да преминават от едното в другото — не и заради чудовищните Хрътки. Колкото до равнините вълци, тромавите чипоноси мечки и рижите степни котки, от тях нямаше на десет левги околовръст — дори съвсем смътният повей на миризмата на Хрътките ги бе накарал да се разбягат.

Високо над Хрътките се рееха Велики гарвани, черни точици в синия свод.

Шан изпитваше неприязън към двамата нови спътници, тези валма от мръсно бяло с безжизнени очи. Лок особено я дразнеше, защото като че ли държеше да върви точно като нея, близо от едната й страна, да се плъзга невидим, призрачно и безшумно. А най-дразнещото бе, че успяваше да уподоби Шан в това умение.

Ала тя нямаше никакво намерение да отстъпи самотата си. Засадата и убийството ставаха най-добре, когато си сам, ако питаха нея. Лок усложняваше нещата, а Шан мразеше усложненията.