Жертвите на Анубис [bg]

Съдията остана така, дъвчейки устната си. Беше чувал за хора като Уени, които смятаха купуването и украсата на хубава гробница за най-голямата цел на живота си. А и на смъртта си. Често богатите гробници в Града на мъртвите бяха не само знак за високо обществено положение, но и… Амеротке се усмихна.

— Какво има, господарю?

— Пригответе се! — той тръгна към вратата. — Отиваме в Некропола. Знам къде Уени е скрил ръкописа на Синухе!

Брегът на Нил беше изпълнен с хора, когато Амеротке и двамата му придружители се качиха в малката рибарска лодка, която хората от простолюдието използваха, за да се прехвърлят на другия бряг. Жегата вече беше мъчителна, а над водата кръжаха рояци мухи и комари. Самата река сякаш беше задрямала следобеден сън.

— Отивате да видите гробниците си, а? — попита единият от лодкарите. — И аз бих искал да си имам една хубава мъничка гробница, да ходим там по празници с роднините и да им показваме какво си имаме… — погледна наляво към Амеротке. — Ти имаш ли си гробница, господарю?

— Малка — отговори Амеротке. — За родителите ми и за по-големия ми брат.

Асурал го погледна изненадано. Амеротке рядко споменаваше по-възрастния си брат, около когото имаше някакъв неясен скандал, потънал в дълбините на времето. Съдията обърна глава, показвайки, че не желае да продължава разговора. Загледа се в уличките, магазините и работилниците по отсрещния бряг. Над Некропола се издигаше червеникава скала, наречена Западния връх и посветена на богинята змия Мерецегер.

— Не забравяйте богинята на Западния връх — промълви Асурал любимата си молитва, — тя покосява моментално и без предупреждение.

— Може би не точно днес — сряза го Амеротке.

Лодката забави ход, свалиха платното, а водачът сръчно докара съда до кея. Амеротке плати един къс мед, благодари и слезе на брега. Поеха по пътя, който се извиваше към Некропола и свършваше пред новото светилище на Озирис. Продължиха нагоре и навлязоха в Града на мъртвите. Въздухът беше изпълнен със задушлив мирис на природна сода, сол и благовония.

Отминаха пазара и тръгнаха по пътеката към сградата, където се помещаваха архивите, списъците на гробниците и канцеларията на надзорника на Некропола. На входа ги посрещна дебел набит мъж, който размахваше ветрило пред лицето си. Амеротке се представи и рече:

— Трябва да видя гробницата на вестителя Уени.

Надзирателят се подвоуми и се заоправдава, че не можело току-така да отваря гробниците на клиентите си.

— Размърдай си дебелия си задник, иначе скоро и на теб ще ти трябва гробница. Тук сме по поръка на божествения фараон.

Надзирателят изхвърча с неподозирана пъргавина до вътрешността на канцеларията си, коленичи до една плетена постелка и извади регистъра. Минута по-късно начело с подтичващия надзирател съдията и сподвижниците му се отправиха по пътеката към гробницата на Уени. Катеренето не беше лесно в най-голямата горещина на деня и скоро бяха вир-вода от пот. По пътеката нямаше жива душа. Накрая спряха пред изсечен в скалата просторен отвор, който беше затулен с огромен каменен блок, носещ официалния печат на надзирателя.