Мъжът, жената и гладът [bg]

Урсула не я чу, но видя движението на устните и изражението на лицето й. Ако не беше тази реакция, нямаше никога да я познае.

— Клаудита!

— Господи, откога не сме се виждали.

Прегърнаха се.

— Колко си се променила!

— А ти изглеждаш толкова странно с тези дрехи… Не приличаш на монахиня.

— И как според теб би трябвало да се обличам?

— Преди монахините носеха огромна шапка, която приличаше на голяма пеперуда, и дреха до земята.

Урсула се разсмя.

— Какво правиш тук?

— Дойдох да видя племенницата на един старец, за когото се грижа в Сантовения.

— Там ли работиш?

— Ходя три пъти в старческия дом, но работя и на други места… А ти как си? Какво правиш?

— Завърших история на изкуството.

— Предполагах, че ще учиш нещо такова. Винаги беше вглъбена в някоя книга.

— Допреди няколко месеца работех в Музея за изящни изкуства.

— А сега?

— Нищо. Уволниха ме.

Усмивката на Урсула изчезна.

— Уволниха те? Защо?

— Възразих срещу продажбата на едни картини. Бяха заповеди отгоре, така че… — тя се усмихна — съм нещо като дисидент.

— Омъжена ли си?

— Живеех с един мъж, но го арестуваха преди няколко дни.

— Исусе — прекръсти се Урсула. — Какво е направил?

— Нищо, беше занаятчия. Продаваше чанти на Площада на катедралата.

— А, да, чух за хайката. Колко жалко! Толкова хубави неща продаваха. Ходила съм два пъти там. Може дори да съм го видяла… А сега какво смяташ да правиш?

Клаудия сви рамене.

— Нямам представа, но един приятел ми обеща… — тя млъкна.

Урсула забеляза капчиците пот, избили по лицето й.

— Какво ти е?

— Нищо — прошепна Клаудия. — Доповръща ми се. Вече ми мина.

— Като прилошаванията, които имаше като малка?

— Не знам. Лекарят каза на мама, че са на емоционална основа. Отдавна не съм имала.

Урсула си спомни за родителите на Клаудия, както и за следобеда, в който научи за ужасната катастрофа. Приятелката й никога не разбра, но това беше искрата, която разпали желанието й да потърси уединение.

— Къде живееш? — попита Клаудия. — Много ми се иска да си поговорим, да ти разкажа за живота си, а ти да ми разкажеш за своя.

— Живея на „Сейба“, близо до кино „Авенида“.

— Уф, много е далече.

— Често идвам тук. Грижа се за няколко семейства от… Божичко!

— Какво има?

Монахинята сякаш внезапно бе забравила за присъствието на Клаудия.

— Какво става? — побутна я тя, за да привлече вниманието й.

— Онзи мъж.

— Кой?

— Онолорио.

Клаудия се обърна, за да погледне, но зад нея имаше само кофа за смет.