Артур и отмъщението на Малтазар

Момичето чакало и чакало. Този ден жабата била с отпушен нос и я уверила, че времето щяло да е ясно, макар и да не можела да обещае, че нямало да има нито едно облаче. Знае се, че малките облачета обичат да си играят с вятъра, да ги подхвърля нависоко, докато родителите им са твърде заети да се скупчват нейде другаде. Голямото синьо небе е идеалната детска площадка за палавите мъничета, които се забавляват да заемат кое от кое по-забавни форми. Но Селения не вярвала на всичко това.

— Децата на облаците не си играят през нощта, защото няма кой да види щуротиите им! — отвърнала тя. За какво да правиш бели, ако никой няма да разбере за тях? Тя намерила друго обяснение, по-логично и за жалост по-просто: Артур я е забравил. Още щом й хрумнала тази мисъл, всичко й се сторило очевидно. Как изобщо е могла да си помисли, че ще го впечатли със своите два милиметра ръст? От самото начало се е заблуждавала. Била е просто малка горделива глезла, която си е мислила, че светът се върти около нея. Наивница с нежно сърце, влюбила се в първия приключенец. Болката и мъката започнали лека-полека да разяждат и унищожават прекрасния образ на принца, който тя си била изградила.

— Първо на първо, той изобщо не е толкова голям! Той също е едва два милиметра! Освен това какви са тези лунички по лицето му? Сякаш е карал без предно стъкло! — разказвала тя на всеки, готов да я слуша.

Това бил нейният начин да удави мъката си, но бързо разбрала, че няма никакъв смисъл и по съвет на Миро се кротнала и започнала да се моли на богинята нищо лошо да не се е случило с любимия й.