Колелото на мрака
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: Пендергаст #5
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колелото на мрака». Краткое содержание книги:
Полумъртъв алпинист, по чудо оцелял след невъзможен преход през най-страшните хималайски зъбери, намира спасение в манастира. И скоро след това изчезва. А заедно с него изчезва и тайнствената реликва. Агентът от ФБР Алойзиъс Пендъргаст открива беглеца, но късно — някой го е изпреварил и алпинистът е жестоко и яростно убит. Реликвата липсва.
Луксозен презокеански кораб прави първия си круиз в Северния Атлантик. Но вместо безкраен празник, на потъналите в блясък, разкош и грях палуби се развихря психеделична игра с живота на четири хиляди души, а самият Пендъргаст се изправя пред най-страшното битка със злото, скрито в самия него. Ще бъде ли смазан от Колелото на Мрака?
„Преведи ме през всички страдания — казва древната молитва. — Само по тази пътека мога да превърна злото в добро.“
Вратата към нейната спалня бе открехната. Бледа жълта светлина струеше отвътре.
Стисна ножа. После бавно и в пълна тишина прекоси стаята и започна да се изкачва по стъпалата.
По време на цялата вечер грохотът на морето непрекъснато се усилваше. Бавното люлеене на кораба, доскоро едва доловимо, бе станало явно. Отгоре и далеч отпред идваше дългият и печален вой на корабната сирена. Плъзгайки ръка по перилата, Констанс правеше бавни и предпазливи стъпки.
Изкачи се до площадката и пристъпи към вратата. Отвътре не се долавяше никакъв звук. Тя спря. След това силно блъсна навътре вратата и влетя вътре.
Последва изненадан вик. Констанс се завъртя по посока на звука, с протегнат напред нож.
Беше стюардесата на каютата, тъмнокосата жена, която й се беше представила по-рано. Стоеше до библиотечните рафтове, очевидно погълната от книгата, която току-що изпусна от изненада. Сега тя гледаше Констанс със смесица от шок, тревога и страх. Очите й бяха приковани в блестящия скалпел.
— Какво правите тук? — попита Констанс.
Шокираното изражение бавно започна да напуска лицето на жената.
— Съжалявам, госпожице. Извинете, току-що дойдох да оправя леглата… — започна тя с дълбокия си източноевропейски акцент. Продължаваше да гледа втренчено скалпела с разкривено от страх лице.
Констанс прибра скалпела в калъфа му и го върна в чантата си. След това се пресегна към седящия наблизо телефон, за да се обади на охраната.
— Не! — извика жената. — Моля ви. Те няма да ме вземат следващия път, ще ме оставят в Ню Йорк и няма да мога да се върна у дома.
Констанс се поколеба с ръка на слушалката. Гледаше изпитателно жената.
— Толкова съжалявам — продължи тя. — Дойдох да оправя леглата и да сложа шоколад под възглавницата. И тогава видях… видях… — Тя посочи към книгата, която бе изпуснала.
Констанс я погледна. За своя огромна изненада видя, че това бе тънкото томче, озаглавено „Стихотворения от Ахматова“.
Констанс не беше много сигурна защо я е взела със себе си. Историята на книгата — и посвещението й — бяха за нея прекалено болезнени. Сега й беше трудно дори да я гледа. Може би я носеше както грешница — бодлива плащаница, надявайки се да изкупи неправилната си преценка чрез болка.
— Обичате Ахматова? — попита тя.
Жената кимна.
— Когато дойдох тук, не можех да взема книги. Липсваха ми. И сега, докато оправях леглото ви, забелязах… томчето. — Тя преглътна.
Констанс продължаваше да я гледа несигурно.
— Запалих тържествени свещи — започна тя да цитира Ахматова, — в светлина да искри тази вечер.
Без да отмества очите си от Констанс, жената продължи:
— И с тебе, при мен не дошлият, срещам Нова година аз.6
Констанс се дръпна от телефона.
— У дома, в Беларус, преподавах поезията на Ахматова — каза жената.
— В гимназията?
Жената поклати глава.
— В университета. В Русия, разбира се.
— Вие сте професор? — изненада се Констанс.
— Бях. Загубих работата си — както мнозина други.
— И сега работите на борда… като прислужница?
Жената се усмихна тъжно.
— Същото се е случило на повечето от нас тук. Загубили са работата си.
— А семейството ви?
— Родителите ми имаха стопанство, но беше взето от правителството заради радиоактивното замърсяване. От Чернобил. Облакът се разнесъл на запад, нали разбирате. Десет години преподавах руска литература в университета. И после останах без работа. По-късно чух, че търсят работници за големи кораби. И дойдох да работя тук, изпращам пари вкъщи. — Тя горчиво поклати глава.
Констанс седна на един близък стол.
— Как се казвате?
— Мария Казулин.
— Мария, искам да забравя това нарушаване на личното пространство. Но в замяна бих ви помолила за помощ.
Изражението на жената стана предпазливо.
— Как аз бих могла да ви помогна?
— Бих искала да мога да слизам на долните палуби от време на време, да разговарям с работниците, със стюардите, с различни членове на екипажа. Да задам някои въпроси. Бихте могли да ме представите, да гарантирате за мен.
— Въпроси? — жената застана нащрек. — Работите за корабната компания?
Констанс поклати глава.
— Не. Имам свои причини, лични причини. Нищо, което да е свързано с компанията или с кораба. Извинете ме, че не съм по-конкретна по въпроса.
Мария Казулин изглежда се поуспокои, но не каза нищо.
— Това може да ми докара неприятности.
6
Цитат от „Поема без герой“ от А. Ахматова. — Б.пр.