Колелото на мрака
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: Пендергаст #5
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колелото на мрака». Краткое содержание книги:
Полумъртъв алпинист, по чудо оцелял след невъзможен преход през най-страшните хималайски зъбери, намира спасение в манастира. И скоро след това изчезва. А заедно с него изчезва и тайнствената реликва. Агентът от ФБР Алойзиъс Пендъргаст открива беглеца, но късно — някой го е изпреварил и алпинистът е жестоко и яростно убит. Реликвата липсва.
Луксозен презокеански кораб прави първия си круиз в Северния Атлантик. Но вместо безкраен празник, на потъналите в блясък, разкош и грях палуби се развихря психеделична игра с живота на четири хиляди души, а самият Пендъргаст се изправя пред най-страшното битка със злото, скрито в самия него. Ще бъде ли смазан от Колелото на Мрака?
„Преведи ме през всички страдания — казва древната молитва. — Само по тази пътека мога да превърна злото в добро.“
Стигайки до бара на казиното, Майлс зави наляво и спря пред една необозначена врата. Извади магнитен пропуск от джоба си, прокара го през четящото устройство и ключалката се отвори. Огледа се наляво и надясно, след което бързо прекрачи вътре, далеч от шума и врявата.
Стаята нямаше крушки на тавана. Вместо това се осветяваше от стотици малки монитори, разположени по четирите стени, всеки разкриващ различна перспектива към казиното: гледка от птичи поглед върху масите, редицата монетни автомати, касиерите. Това беше „ямата“ на „Мейфеър“, където персоналът на казиното бдително наблюдаваше залаганията, крупиетата, раздаващите картите, както и всички, занимаващи се с пари.
Двама техници, седнали на столове на колелца, не изпускаха от поглед екраните, лицата им изглеждаха призрачни, облени от синята светлина. Виктор Хентоф, мениджърът на казиното, стоеше зад тях, също вперил намръщен поглед към мониторите. Щеше да прекара повечето от следващите шест дни сновейки между казината на кораба, а до този момент бе прекарал толкова години, втренчен в екраните, че лицето му беше придобило постоянен израз на недоволство. При звука от влизането на Майлс той се обърна.
— Роджър — каза той с дрезгав глас и протегна ръка.
Майлс бръкна в джоба си и извади запечатан плик.
— Благодаря — кимна Хентоф. Отвори плика с дебелия си пръст и извади отвътре няколко листа. — Мили боже! — възкликна той, докато ги прелистваше.
— Доста круши по ниските клони — отбеляза Майлс. — Напълно узрели за откъсване.
— Ще ми дадеш ли кратко резюме?
— Разбира се. — Заедно с всичко друго, което Майлс трябваше да прави, персоналът на казиното очакваше от него да ги снабдява дискретно със списък на потенциалните играчи с големи суми — или късметлиите — за специално поощрение и ласкаене. — Контесата на Уестлейт се е върнала за поредното оскубване. Помниш ли какво се случи на Първия воаяж на „Океания“?
Хентоф завъртя очи.
— Не мога да повярвам, че се е върнала след такова нещо.
— Има слабост към Първите воаяжи. И към дилърите на бакара. Тогава…
Внезапно Хентоф отмести погледа си от Майлс. Гледаше над рамото на директора на круиза. В същия момент Майлс забеляза, че нивото на шума в стаята се е повишило ужасно. Той се обърна да проследи погледа на Хентоф и с ужас видя, че тазвечерният му сътрапезник, Пендъргаст, по някакъв начин се бе добрал до ямата и сега затваряше вратата след себе си.
— А, господин Майлс — каза Пендъргаст, — ето къде сте били.
Чувството за тревога се задълбочи. Директорът на круиза рядко правеше неправилен избор за обкръжението си по време на вечеря, но избирането на Пендъргаст и неговата „повереница“ се беше оказало грешка, която не възнамеряваше да повтаря.
Пендъргаст обходи с очи мониторите по стените.
— Имате очарователна гледка оттук.
— Как влязохте? — попита Хентоф.
— Малък салонен трик — махна той небрежно с ръка.
— Вижте, не можете да стоите тук, сър. Тази зона е забранена за пътници.
— Имам само една или две молби към господин Майлс, след което си тръгвам.
Мениджърът на казиното се обърна към Майлс.
— Роджър, ти познаваш ли този пасажер?
— Вечеряхме заедно тази вечер. Как мога да ви помогна, господин Пендъргаст? — попита Майлс с предразполагаща усмивка.
— Това, което искам да ви кажа, е конфиденциално — отвърна Пендъргаст.
„О, не“, помисли си Майлс, усещайки как чувствителните му нерви се напрягат. Надяваше се, че това няма да е продължение на мъчителния разговор, който Пендъргаст бе подел по време на вечерята.
— Не съм на борда на „Британия“ просто да си почивам и да си поема дъх.
— Нима?
— Тук съм, за да услужа на приятел. Виждате ли, господине, моят приятел е имал нещо, което са му откраднали — нещо с огромна стойност. Този предмет понастоящем е във владение на пътник на този кораб. Възнамерявам да открия предмета и да го върна на истинския му собственик.
— Частен детектив ли сте? — попита Хентоф.
Пендъргаст помисли над въпроса известно време, бледите му очи отразяваха светлината на мониторите.
— Определено може да се каже, че разследването ми е частно.
— Значи сте независим — каза Хентоф. Мениджърът не беше в състояние да сдържи нотката на презрение в гласа си. — Сър, трябва да ви помоля още веднъж да напуснете.
Пендъргаст погледна към мониторите, после отново върна вниманието си към Майлс.
— Ваше задължение е, нали така, господин Майлс, — да познавате отделните пътници?
— Едно от тези, които ми доставят най-голямо удоволствие — отговори Майлс.