Последният еднорог
- Автор: Бийгъл Питър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калин Ненов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният еднорог». Краткое содержание книги:
— Никога не виждаме Бика и никога не говорим за него. Нищо, което го засяга, не ни влиза в работата. Що се отнася до еднорозите, такива няма. И никога не е имало.
Той отново наля черно вино.
— Ще ви кажа думите на проклятието — рече.
Скръсти ръце и започна да нарежда:
Няколко души се присъединиха, докато той рецитираше старото проклятие. Гласовете им бяха тъжни и далечни, сякаш въобще не бяха в залата, а се премятаха във вятъра високо над комина на странноприемницата, безпомощни като сухи листа.
„Какво им има на лицата? — чудеше се Моли. — Почти се досещам.“ Магьосникът седеше мълчалив до нея и въртеше чашата за вино в дългите си ръце.
— Когато тези думи били произнесени за първи път — рече Дрин, — Хагард бил отскоро в тия земи и те още били меки и цъфтящи — всички освен град Хагсгейт. Тогава Хагсгейт бил досущ такъв, каквато е земята днес — безплодно, голо място, където хората слагали огромни камъни на покривите на колибите си, за да не ги отнесе вятърът.
Той се ухили горчиво на по-старите мъже.
— Урожай за прибиране и стока за дамазлък! Та вие сте садили зеле и ряпа, и шепа кьорави картофи, а в цял Хагсгейт е имало само една хилава крава. Странниците са мислили града за прокълнат, задето е обидил някаква си отмъстителна вещица.
Моли усети как еднорогата минава по улицата и след това се обръща и връща, неспокойна като факлите на стените, които се кланяха и гърчеха. Искаше ѝ се да изтича при нея, но вместо това попита тихо:
— Ами по-късно, когато се сбъднало?
Дрин отговори:
— Оттогава насетне не знаем друго освен изобилие. Суровата ни земя толкова омекна, че градините и овошките никнат сами — не ни се налага нито да ги садим, нито да се грижим за тях. Стадата ни се множат; занаятчиите ни стават по-сръчни, докато спят; въздухът, който дишаме, и водата, която пием, ни пазят от болестите. Всяка неволя се разделя, за да мине покрай нас — и това се случва, докато останала част от кралството, която някога е била така зелена, изгаря до въглен под ръката на Хагард. За петдесет години никой, освен него и самите нас, не е прокопсал. Сякаш всички останали са прокълнати.
— „С него разруха и радост делете“ — промърмори Шмендрик. — Разбирам, разбирам.
Той изгълта още една чаша от черното вино и се засмя.
— Но старият крал Хагард все още властва и ще продължава, докато морето не прелее. Не знаете какво е истинско проклятие. Нека ви разкажа за моите неволи. — В очите му изведнъж блеснаха бързи сълзи. — Като за начало, майка ми никога не ме е харесвала. Преструваше се, но аз знаех…
Дрин го прекъсна и точно тогава Моли осъзна кое е странното у жителите на Хагсгейт. Всички бяха облечени добре и топло, но лицата, които надничаха от хубавите дрехи, бяха на бедни хора, студени като духове и твърде гладни, за да се хранят. Дрин рече:
— „Но знайте, че само някой от вас може да срути и замък, и власт.“ Как можем да изпитваме сладост от щастието си, когато знаем, че си има край и че един от нас ще го причини? Всеки ден ни прави по-богати и ни доближава до гибелта. Магьоснико, вече петдесет години живеем оскъдно, пазим се от привързване, отърсваме се от всякакви обичаи, подготвяйки се за морето. И секунда радост не сме отделили за богатството си — или за каквото и да било друго — тъй като радостта е просто поредното нещо, което ще изгубим. Съжалявайте Хагсгейт, странници, защото няма по-нещастен град в целия окаян свят.
— Обречени, обречени, обречени — хлипаха гражданите. — Нещастие, нещастие нам.
Моли Гру ги гледаше безмълвно, но Шмендрик продума с уважение:
— Ето ти добро проклятие, професионална работа. Винаги съм казвал: с каквото и да се захванете — идете при експерт. В крайна сметка си струва.
Дрин се намръщи и Моли сръга Шмендрик. Магьосникът примигна.
— Ъм. Е, какво е вашето желание към мен? Трябва да ви предупредя, че не съм много умел магьосник, но с радост ще премахна проклятието, ако мога.
— Не съм си и помислял, че си нещо повече от това, което си — отговори Дрин, — но и то ще ни свърши работа. Мисля да оставим проклятието както си е. Ако бъде премахнато, може да не станем отново бедни, но и няма да продължим да забогатяваме, което е също толкова лошо. Не, истинската ни задача е да предотвратим падането на замъка на Хагард и тъй като героят, който ще го срине, може да дойде единствено от Хагсгейт, тя не е неизпълнима. Например, не позволяваме на странници да се установят тук. Държим ги надалеч чрез сила, ако се наложи, но най-често с хитрост. Онези мрачни истории за Хагсгейт, които спомена — сами ги измислихме, сетне ги разпространихме нашир и длъж, за да сме сигурни, че малцина ще решат да ни посетят.