Последният еднорог
- Автор: Бийгъл Питър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калин Ненов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният еднорог». Краткое содержание книги:
Замъкът на крал Хагард дебнеше из небесата, сляпа сива сова на нощен лов в долината. Моли долавяше диханието на крилете ѝ. После дъхът на еднорогата разроши косите ѝ и тя чу Шмендрик да пита:
— Колко души?
— Трима — каза еднорогата. — Следват ни, откакто напуснахме Хагсгейт, но сега се приближават бързо. Чуйте.
Стъпки, твърде меки за бързината си; гласове, прекалено приглушени, за да вещаят добро. Магьосникът разтри очи.
— Може би Дрин изпитва угризения, че не е платил достатъчно на отровителя — измърмори. — Може би съвестта му го държи буден. Всичко е възможно. Може би имам пера.
Хвана Моли за ръка и я издърпа в една долчинка край пътя. Еднорогата легна наблизо, неподвижна като лунна светлина.
Кинжали, проблясващи като дири от риби в тъмно море. Глас, внезапно силен и гневен:
— Изгубихме ги, казвам ти. Подминахме ги преди миля, когато чух онова шумолене. Да пукна, ако продължа.
— Не мърдайте — прошепна втори глас яростно. — Да не искате да се измъкнат и да ни издадат? Плашите се от магьосника, но по-добре се страхувайте от Червения бик. Ако Хагард научи за нашата половина от проклятието, ще прати Бика да ни смели на трици.
Първият мъж отговори по-спокойно.
— Не че се страхувам. Магьосник без брада не е никакъв магьосник. Но си губим времето. Махнаха се от пътя и тръгнаха през полята още щом разбраха, че ги следваме. Можем да ги гоним тук цяла нощ и никога да не ги настигнем.
Друг глас, по-изтощен от първите два:
— Вече цяла нощ ги гоним. Я вижте там. Зазорява се.
Моли установи, че е пропълзяла наполовина под черния плащ на Шмендрик и е заровила лице в туфа бодлива суха трева. Не смееше да вдигне глава, но отвори очи и видя, че въздухът просветлява странно. Вторият мъж каза:
— Глупак. Има цели два часа до утрото, а и ние се движим на запад.
— В такъв случай — отговори третият глас, — аз се прибирам.
Стъпки заситниха чевръсто обратно по пътя. Първият мъж се провикна:
— Чакай, не тръгвай! Чакай, идвам с теб! — Към втория мъж измърмори припряно:
— Не се прибирам, просто искам да проверя отново следите по пътя. Все ми се струва, че ги чух, а и съм си изпуснал кутийката с прахан някъде…
Моли го чуваше как отстъпва, докато говори.
— Проклети страхливци! — започна да кълне вторият. — Изчакайте секунда само. Ще потърпите ли да пробвам онова, което Дрин ми довери?
Отдалечаващите се стъпки се разколебаха и той занарежда на висок глас:
— По-жежки от лятото, по-засищащи от храната, по-скъпи от кръвта, по-сладки от жената…
— Бързо — каза третият глас. — Побързайте. Вижте небето. Какви са тези глупости?
Дори гласът на втория мъж започваше да звучи изнервено.
— Не са глупости. Дрин се грижи за парите си толкова добре, че те не могат да понесат раздялата с него. Най-трогателната връзка, която сте виждали. По този начин ги зове.
Той продължи по-бързо с леко треперещ глас:
— По-мощни от водата, по-нежни от птиците, изречете името на онзи, когото обичате.
— Дрин — задрънчаха златните монети в кесията на Шмендрик, — дриндриндриндрин.
И тогава се случи всичко.
Парцаливият черен плащ изплющя по бузата на Моли, когато Шмендрик се изтъркаля на колене, опитвайки се отчаяно да хване кесията. Тя тракаше като гърмяща змия в ръката му. Хвърли я надалече в храстите, но тримата мъже тичаха към тях, а кинжалите им аленееха, сякаш вече пронизали плът. Отвъд замъка на крал Хагард изгряваше изгарящо сияние, изблъсквайки нощта като огромно рамо. Магьосникът се изправи, заплашвайки нападателите с демони, метаморфози, вцепеняващи болести и тайни хватки от джудото. Моли взе камък.
С древен, радостен, ужасяващ вик на разруха еднорогата се втурна от скривалището си. Копитата ѝ се врязаха в земята като буря от бръсначи, гривата ѝ летеше яростно, а върху челото си носеше кичур от светкавици. Тримата убийци захвърлиха кинжалите си и покриха лицата си, и дори Моли Гру и Шмендрик се свиха пред нея. Но еднорогата не видя никого от тях. Подивяла, танцуваща, морскобяла, тя протръби предизвикателството си отново.
И сиянието ѝ отвърна с рев, звучащ като разпукването на леда през пролетта. Хората на Дрин избягаха с препъване и писъци.
Замъкът на Хагард гореше и се мяташе диво сред внезапния студен вятър. Моли извика: