Последният еднорог
- Автор: Бийгъл Питър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калин Ненов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният еднорог». Краткое содержание книги:
Тогава Шмендрик се усмихна.
— Аз не съм мъж — каза. — Аз съм магьосник без магия, което ще рече, че съм никой.
Огнефосфорните светлини на Хагсгейт лумнаха по-ярко, докато еднорогата ги гледаше, но в замъка на крал Хагард не припламваше дори искра. Бе твърде мрачно, за да види движещите се върху стените мъже, но през долината до нея долиташе глухото бумтене на доспехи и изтракването на копия върху камък. Стражи се бяха срещнали и продължили обиколката си. Миризмата на Червения бик вилнееше навсякъде около еднорогата, когато тя тръгна по обраслата в храсталаци пътечка, водеща към Хагсгейт.
Глава седма
Град Хагсгейт имаше формата на следа от лапа: дълги пръсти, разперени от широка основа и завършващи с калните нокти на къртица. И наистина, докато останалите градове във владенията на крал Хагард изглеждаха като врабчета, ровещи из яловата земя, Хагсгейт се бе впил в нея здраво и надълбоко. Улиците му бяха гладко павирани, градините му сияеха, а гордите му къщи сякаш бяха изникнали от земята, като дървета. Светлини грееха от всеки прозорец и тримата пътешественици чуваха гласове, кучешки лай и чинии, които някой търкаше, докато започнеха да скърцат. Спряха се до един висок плет, озадачени.
— Мислите ли, че сме объркали пътя и това въобще не е Хагсгейт? — прошепна Моли. Тя приглади неловко отчайващите си дрипи. — Знаех си, че трябваше да си взема хубавата рокля — въздъхна.
Шмендрик разтриваше врата си уморено.
— Хагсгейт е — отговори ѝ. — Трябва да е Хагсгейт, макар че не подушвам вълшебство, нито усещам черна магия. Но защо ще са всичките легенди тогава, всичките приказки и небивалици? Доста объркващо, особено след като си вечерял с половин ряпа.
Еднорогата не каза нищо. Отвъд града, по-мрачен от мрака, замъкът на крал Хагард се клатушкаше като лунатик на кокили, а отвъд замъка се плъзгаше морето. Мирисът на Червения бик се носеше из нощта, студен полъх сред градските миризми на готвене и живот.
Шмендрик се обади:
— Добрите люде сигурно са се прибрали и благославят Божията благодат. Ще ги приветствам.
Той пристъпи напред и отметна плаща си, но още не бе отворил уста, когато груб глас долетя от въздуха:
— Пази си дъха, страннико, докато още го имаш.
Четирима мъже изскочиха иззад плета. Двама от тях опряха мечовете си о гърлото на Шмендрик, а трети спря Моли с чифт пищови. Четвъртият доближи еднорогата, за да я хване за гривата; но тя се изправи на задните си крака, ослепителна в сиянието си, и той отскочи надалеч.
— Името ти! — нареди на Шмендрик първият, който бе проговорил. Беше на средна възраст, като останалите, облечен в скъпи, безлични дрехи.
— Гик — рече магьосникът, заради мечовете.
— Гик — замисли се мъжът с пистолетите. — Име на чужденец.
— Естествено — каза първият. — Всички имена са чужди в Хагсгейт. Е, господин Гик — продължи той, като плъзна върха на меча си към мястото, където ключиците на Шмендрик се събираха, — ако вие и госпожа Гик бихте били така добри да споделите какво ви кара да се прокрадвате насам…
Тук Шмендрик намери гласа си.
— Почти не я познавам тази жена! — изрева. — Казвам се Шмендрик, Шмендрик Магьосника, и съм гладен, изтощен и раздразнен. Махнете тези мечове или ще се окаже, че държите скорпиони откъм грешния им край.
Четиримата мъже се спогледаха.
— Магьосник — каза първият. — Точно каквото ни трябва.
Двама от другите кимнаха, но мъжът, който се бе опитал да хване еднорогата, изръмжа:
— В днешно време всеки може да каже, че е магьосник. Няма ги вече старите мерила, изоставиха старите ценности. Освен това истинският магьосник има брада.
— Е, ако не е магьосник — рече безгрижно първият, — скоро ще му се прииска да бъде.
Прибра меча си и се поклони на Шмендрик и Моли.
— Аз съм Дрин — представи се — и за мен може би е удоволствие да ви приветствам в Хагсгейт. Споменахте, че сте гладни, ако не се лъжа. Това е лесно поправимо, а след това може би ще ни се отплатите чрез професионалните си способности. Елате с мен.
Внезапно приел благ и извинителен вид, той ги поведе към осветена странноприемница, а тримата други мъже ги следваха отблизо. Междувременно все повече жители заприиждаха от къщите си, изоставили вечерята си недоядена и чая си още горещ; докато Шмендрик и Моли се настанят, по пейките в странноприемницата вече се бяха сбутали към стотина души, някои от тях притиснати досами вратата, други аха да се изсипят през прозорците. Еднорогата, незабелязана, пристъпваше отзад: бяла кобила със странни очи.