Като пепел във вихъра
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Зонимир Панчевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Като пепел във вихъра». Краткое содержание книги:
Вцепенена от ужас, Алена видя как Коул също се изтъркаля и проклинайки, скочи на крака. Очите му святкаха гневно, когато разпозна малкия си нападател. Алена искаше да избяга, но Коул мигом хвана ръката й.
— Нещастен малък сополивец! — ругаеше той. — Какво означава всичко това?
Пръстите му болезнено се бяха впили в лакътя й. Панически страх обзе Алена, когато се сети, че в бързината беше забравила да свали корсета и дамското долно бельо. Памучната риза издаваше цялата закръгленост на гърдите й, а корсетът пристягаше още повече тънката й талия. Ако Коул докоснеше определени места по тялото й, нямаше да има вече никакво съмнение. В критичната ситуация тя потърси изход в невъздържания си език.
— Махнете ръцете си от мен, янки! — изкрещя тя. — Нямате право да ме докосвате!
Той гневно пусна ръката й. С последните остатъци от куража си Алена прегърби рамене и скръсти ръце пред гърдите си. Тя бавно се отдалечи от Коул Лейтимър, търсейки прикритие в сянката на сградата.
Коул съжаляваше малко за своята избухливост.
— Извинявай — каза той и изтупа прахта от дрехите си. — Това беше случаен сблъсък, нали?
— Разбира се — призна Алена с облекчение. — Не ви видях в тъмното.
— От какво бягаше всъщност? — попита подигравателно Коул. — Май те беше страх, че идвам да те викам на работа?
— Аз не се плаша от работа — отвърна Алена високомерно.
— Може и така да е — каза помирително Коул. Той разкопча куртката си до половината, обърна яката си навътре и изми на помпата ръцете и лицето си.
— Исках само да напоя коня си тук, преди да тръгна обратно. Имам няколко свободни часа и реших да посетя Роберта.
Той не можа да види как лицето на Алена се сгърчи презрително, защото се наведе напред да полее врата си с вода. След като се избърса и сложи фините ръкавици за езда, той се огледа за шапката си. Откри я пред вратата на конюшнята, изтупа я и се върна при Алена.
— Но тъй като я няма, ще трябва да се връщам. Предай на Роберта, че съм я търсил. — Той гледаше как лъже момчето си тръгна със странно приведени рамене. — Какво става с теб? — подвикна той след него.
— Боли ме ръката — отвърна Алена троснато, с упрек в присвитите очи.
— Ако съм ти причинил болка, моля да ме извиниш. Но и ти ми дължиш извинение, защото всъщност ти ме събори. — Той стоеше в очакване. Светлосините му очи проблясваха весело.
— Добре де — каза с нежелание Алена. Тя си представи с какво удоволствие би го ритнала в задника.
Изведнъж лицето на Коул придоби изненадан израз. Той се наведе напред и подуши.
— О, небеса! Ти на момиче ли искаш да се правиш? Миришеш, като че си се къпал във вана, пълна с парфюм.
Сърцето на Алена заби в гърлото. Тя отчаяно търсеше отговор.
— Ами — успя да каже накрая. — Вината е на Роберта. Сметна, че мириша лошо, и ме поля с розова вода.
Коул се изхили.
— Сега разбирам защо искаше да избягаш от мен. — Той хвана юздите, положи със замах шапката си и закопча куртката. — Не се притеснявай, Ал, на никого няма да кажа. Но на твое място не бих се появил така в лазарета.
Алена го изгледа враждебно. След това го последва до предната страна на къщата, за да види дали наистина щеше да си отиде. Тъкмо завиваха на ъгъла, когато се появи каретата на семейство Крейгхъг.
— Я гледай! Капитан Лейтимър! — извика радостно Роберта и му помаха с ръка. — Какво ви води при нас? — Усмивката й се превърна в гримаса, когато съзря Ал. — Само не казвайте, че сте дошъл, за да видите Ал!
Коул галантно й подаде ръка при слизането.
— Имах няколко свободни часа и се надявах да ви видя тук.
— Ъхъм! — Ангъс Крейгхъг се прокашля шумно и слезе преди жена си от каретата, за да й помогне. — Съжалявам, капитане, но дъщеря ни днес ще остане вкъщи.
— Но, татко! — нацупи се Роберта и се накани да му възрази, ала един строг поглед на баща й я накара да млъкне. Тя не искаше да се стига до разправии, защото се опасяваше, че капитанът би преустановил по-нататъшните си посещения.
— Ще ходим на гости у приятели, които настояват Роберта да дойде с нас.
Това си беше чиста лъжа и Ангъс Крейгхъг го знаеше много добре, но днес той беше твърдо решен да не се поддава на прищевките на Роберта. И дума не можеше да става на този янки да се гледа като на възможен зет. Той беше готов да прости почти всичко на дъщеря си, но една женитба с този офицер щеше да дойде наистина прекалено много.
Роберта се насили да се усмихне чаровно.
— Надявам се, че не се е наложило да ни чакате твърде дълго, мистър Лейтимър.
Срещу това изказване баща й не можеше да възрази. Целта беше преди всичко да се печели време.