Заложникът

— Твой ред е, Чарли.

— Изникнал е един личен проблем в посолството. Изпратиха ме да разбера какво става.

— Вместо да разчитат на замазаните приказки на посланика ли?

Кастило кимна.

— Нещо такова.

Сервитьорката донесе кафетата и сладките.

— Стана бързо — отбеляза Кенеди.

Веднага посегна към една петифура.

Кастило продължи:

— Дядо ми казваше, че единственото, в което аржентинците проявяват някакво постоянство, е яденето.

Кенеди се разсмя.

— Ще ми кажеш ли какъв е личният въпрос?

— Веднага щом ми кажеш по каква работа си тук.

Кенеди се усмихна.

— Като се замисля, пет пари не давам за личните проблеми, дето се вихрят в посолството.

— Затова пък на мен много ми се иска да науча какво правиш тук.

— Сигурен съм, че ще научиш. Но ще трябва да се примириш, че не става въпрос нито за нещо незаконно, нито за нещо, което да застрашава интересите на Съединените щати.

— Мога да продължа да питам — заяви Кастило, след това смени темата: — Ти гледал ли си филма с Мел Гибсън, дето отвличат детето му?

— Не, мисля, че не съм. Ще ми обясниш ли защо питаш?

— Даваха го в самолета. Заспах по средата, а много ми се искаше да разбера какво става накрая.

— Защо ли ми се струва, че говориш напълно сериозно?

— Отвличат детето, бащата трябва да реши дали да плати откупа, както иска жена му, или да не плати, както настоява ФБР.

Кенеди поклати глава.

— Едно време — обясни Кенеди — работих по шест похищения с искания за огромни откупи. В почти всички е замесен вътрешен човек, което означава, че двама добри следователи могат да открият похитителя за броени часове. Или пък става въпрос за професионалисти и в този случай пазят жертвата жива, докато не получат парите. Задоволих ли любопитството ти, Чарли? Гибсън какво е направил?

— Нали ти казах, че заспах, преди да разбера.

— И сега не можеш да заспиш и се питаш какво е станало — отвърна саркастично Кенеди, след което продължи: — Колко време ще останеш тук, Чарли?

Кастило вдигна и двете си ръце сякаш за да каже: „Един господ знае.“

— Хайде да вечеряме заедно — предложи Кенеди. — Или да пийнем по нещо.

— С удоволствие.

— Как да се свържа с теб?

— Ще ме намериш тук.

— Нямаш ли мобилен? Или не искаш да ми дадеш номера? Кое от двете?

— Ти ми покажи твоя и аз ще ти покажа моя.

— Дадено.

Размениха си мобилните.

„Аз знам как се снабдих с мобилен, въпреки че току-що пристигнах.

Ами ти откъде докопа твоя, Хауърд? Може и да не си пристигнал в малките часове, а?“

— Май от самолета си се втурнал направо към магазина за мобилни телефони, а, Чарли?

— Колко си нелюбезен, Хауърд — майка ти не те ли е научила? — не бива да четеш чужди мисли. Ще задоволя любопитството ти и ще ти призная, че получих моя от агент на Тайните служби. Те се грижат за своите хора. А ти откъде взе твоя?

— Взех го назаем от приятел.

— Да бе, сигурно.

Кенеди го погледна и се усмихна, но не отговори. Върна мобилния на Чарли.