Заложникът

— Тайните служби. Което означава — аз. Което пък означава, струва ми се, специален агент наблюдател Кастило, можеш да разговаряш с гаджето си колкото пожелаеш.

„Здрасти, Бети. Обажда се Чарли Кастило. Седях си в хотела в Буенос Айрес и се питах как върви в Джорджия, та реших да ти звънна.

Знам, че не те оставят да си поемеш дъх в онази школа за агенти или както там й е името.

Извинявай за притеснението.“

— Благодаря ти, Тони.

Сантини докосна ръката му.

— Ще се видим веднага след девет — уточни той, влезе отново в стаята и се отправи към вратата.

Чарли взе душ. Можеше да опише банята с една-единствена дума: впечатляваща. Освен тавана, всичко друго бе мраморно. Имаше и джакузи, и огромна душ кабина, и затоплена лира на едната стена, където бяха поставени хавлиени кърпи, толкова големи, че спокойно можеха да подсушат слон.

Преоблече се в така наречената си „униформа на бюрократ“ — тъмносив костюм, бяла риза и раирана вратовръзка.

Погледна часовника и видя, че е едва осем и пет, което означаваше пет и пет във Вашингтон. Трябваше да изчака с обаждането до Джоуел, за да му благодари за Сантини. А нямаше смисъл да изпраща имейл. Първо нямаше нещо особено за казване, освен нещата, които Сантини му бе казал. Може би, след като поговореше с шефа на охраната в посолството, щеше да научи нещо повече. Ако до дванайсет — девет в окръг Колумбия — не бе научил нещо важно, тогава щеше да изпрати имейл с кратко съдържание: „Още нищо. Работя по въпроса. Най-добри пожелания. Шерлок Холмс.“

Посегна към телефона, за да се обади на обслужване по стаите, ала след това реши друго. По-добре да слезе във фоайето и там да пие кафе. Ако нищо не привлечеше вниманието му — а имаше голяма вероятност да забележи нещо интересно, защото единственото друго място, където можеше да види толкова много красиви жени, бе Будапеща, — поне щеше да прегледа „Буенос Айрес Хералд“.

За момент се зачуди какво да направи с паспорта на Госингер и с кредитните карти, но накрая реши да ги прибере в тайника на лаптопа. Получаваше се безкрайно неловко когато те спипат с два чифта документи за самоличност.

Тръгна по коридора към асансьорите и натисна копчето. Вратата се отвори почти веднага и той се изправи срещу слаб мъж в началото на четирийсетте с късо подстригана оредяла коса. Беше в светлокафяв костюм и поизбеляла вратовръзка. Едва ли някой би го забелязал на улицата.

— Или си по-добър актьор, отколкото предполагах, или това учудено изражение е истинско — подхвърли мъжът.

„Значи «767», който видя на летището, наистина е бил на Певснер. Какво, по дяволите, търси в Буенос Айрес?“

— Добро утро, Хауърд — поздрави Кастило.

— Аз бих попитал „Как си?“ — подхвърли Хауърд Кенеди. — Но по-важният въпрос е: „Кой си днес?“

— Днес името ми е Кастило — отвърна Чарли. — Ами ти?

— Чарли Кастило, безстрашната Зелена барета ли? Или може би Чарли Кастило от Тайните служби?

Асансьорът беше забележително бърз. Вратата се отвори към фоайето в момента, в който Чарли отвори уста. Отпред чакаше семейство, — мъж, жена и двете им щерки тийнейджърки, — за да се качат.