Песента на палача (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на палача (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Младият занаятчия Саймън Котърил пристига в красивия град Глостър, изпълнен с надежди за бъдещето. Но само за няколко дни неопитният провинциалист остава без пари, дрехи и подслон, и е принуден да стане кралски палач. Скоро му става ясно, че хората, с които работи, крият някаква тайна.
Кметът и старейшините на Глостър са обезпокоени. От известно време от града са започнали да изчезват млади момичета. Открити са обезобразените им трупове и градските първенци са принудени да пристъпят към действие. На таен процес три вещици са осъдени на смърт. Младият Саймън и останалите палачи трябва да екзекутират жените на мястото, където са извършвали ужасните си престъпления — в гората Дийн.
Престъпниците са наказани, но това е само началото на ужаса за кралските палачи. На свобода е останал повелителят на вещиците — безлика, забулена в тайнственост фигура. Неизвестният Господар преследва всеки, който е замесен в обесването на трите жени, а междувременно труповете на обесените изчезват. Когато Саймън вижда покойния си предшественик да се разхожда жив и здрав из гората Дийн, му става ясно, че трябва да разчисти свърталището на вещиците и да разобличи незнайния им Господар, за да спаси собствения си живот.
С напредването на нощта атаките на Ратолиър станаха още по-коварни; те започнаха да изреждат тайните грехове на палачите. Саймън стоеше слисан от многото пороци, присъщи на душите на спътниците му — разврат, насилие, убийства, кражби, изнасилвания, дезертьорство.
— Това са лъжи! — Шадболт отри потното си лице и покри с пръсти ушите си. — Всичко това са лъжи!
Веселяка скочи на крака и започна да им отвръща обидите, сякаш се опитваше да заглуши зловещото припяване на Агнес Ратолиър и дъщерите й.
С първите искри на зората вещиците изчезнаха така внезапно, както бяха дошли, и гората потъна в тишина. Групата край огъня седеше изтощена и унила.
— Защо? — попита Шадболт, като скочи на крака. — Защо ние?
— Брат Мартин! — извика Мухоловката. — Искам да се изповядам.
— Я стига глупости! — възрази Веселяка. — Може би само гората е прокълната. Бяхме тук три нощи — да се връщаме в Глостър и то веднага.
— Чакай!
Мухоловката беше спуснал качулката си и седеше с кръстосани крака и ръце, скрити в ръкавите на дрехата си.
— Искам да се изповядам. Слушах онези крясъци нощес и осъзнах колко злини съм направил в живота си. Аз съм виновен, че това ни се случва.
Саймън, който се беше облегнал на колелото на каруцата, долови отчаянието в очите на Мухоловката. Лицето му се беше състарило, очите му бяха зачервени и сълзяха. Шадболт коленичи до него, а останалите се приближиха.
— За какво говориш, Мухоловка?
— Помните ли Беззъбия?
Когато Мухоловката хвърли бърз поглед към Саймън, тръпки побиха младия дърводелец. Той предчувстваше онова, което ще чуят.
— Разбира се. Уби един човек в кръчмата и беше обесен — изръмжа Шадболт. — Би трябвало да го знаеш, Мухоловка, ти беше избран да извършиш екзекуцията.
— Аз…аз… — заекна Мухоловката. — Както ти каза, брат Мартин, в Глостър има вещерско сборище.
— Продължавай — настоя Саймън. — Предчувствам какво ще кажеш.
— Беззъбия беше странен.
— Това всички го знаем — каза Веселяка.
— Не става дума само за зъбите му. Той не споделяше нищо и често изчезваше.
— И какво от това?
— Имаше си любовница — призна Шадболт. — Хубаво момиче с коса като узряло жито и сини като небето очи. Ужасно я желаех. Винаги съм се чудел какво намира у Беззъбия.
— Тя дойде да живее с мен — отвърна Мухоловката.
— Какво?
— Поне доскоро. Но преди три или четири седмици…
— Тя изчезна, така ли? — попита Саймън. Мухоловката кимна.
— Не знам къде отиде. Един ден беше с мен, а на следващия я нямаше.
— Може би се е върнала при Беззъбия.
— Точно това се опитвам да ви кажа — отвърна Мухоловката. — Помните ли, когато Беззъбия беше осъден, ти, мастър Шадболт не беше в Глостър, а Веселяка беше скован от ревматизъм?
Двамата кимнаха.
— Казах на Беззъбия, че е в безопасност, че ще му сложа яка.
— Ти каза, че си я сложил — обади се брат Мартин. После сложи ръка пред устата си и очите му се разшириха от ужас. — Какво си направил! — възкликна той.
— Беше заради момичето! — Мухоловката се почеса по челото. — Откакто я видях, денем и нощем мислех за нея, за устните й, шията, гърдите, начина, по който люлееше бедра, когато вървеше. Бях луд по нея.
Шадболт хвана жакета на Мухоловката, изправи го на крака и го притисна към колата.
— Ти си го обесил, нали, негоднико?
Мухоловката, който тихо хлипаше, отвори уста да отговори. Шадболт отстъпи назад и го удари през устата. Мухоловката се свлече на земята, като притискаше кръвта, която се стичаше между устните му. Шадболт се канеше да го срита, но Саймън извади камата си и застана между тях. Главният палач отстъпи, дишайки тежко.
— Виж ти, мастър Котърил. — Той присви очи. — Какво става тук? Да не би да си станал водач на нашето малко щастливо братство?
— Искам да знам истината — отвърна Саймън. — Като биеш и риташ Мухоловката, нищо няма да постигнеш.
Шадболт се канеше да възрази, но брат Мартин го сграбчи за рамото.
— Остави го! — нареди му той.
Мухоловката отри кръвта с опакото на ръката си и хвърли убийствен поглед на Шадболт. А Саймън се чудеше дали и това не беше работа на вещиците, дали не се опитваха да ги скарат помежду им.
— Да, желаех я. Сложих му въжето и Беззъбия умря.
— Ти не го ли придружи до гробищата? — обърна се Шадболт към брат Мартин.
— Не — брат Мартин поклати глава. — Не можех да гледам как ще бесят Беззъбия, макар да знаех, че ще е измама. Останах в манастира. — Той направи гримаса. — Изкопах гроба.
— Отрязах въжето — продължи Мухоловката, — хвърлих го в ямата и реших, че всичко е свършено.