Песента на палача (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на палача (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Младият занаятчия Саймън Котърил пристига в красивия град Глостър, изпълнен с надежди за бъдещето. Но само за няколко дни неопитният провинциалист остава без пари, дрехи и подслон, и е принуден да стане кралски палач. Скоро му става ясно, че хората, с които работи, крият някаква тайна.
Кметът и старейшините на Глостър са обезпокоени. От известно време от града са започнали да изчезват млади момичета. Открити са обезобразените им трупове и градските първенци са принудени да пристъпят към действие. На таен процес три вещици са осъдени на смърт. Младият Саймън и останалите палачи трябва да екзекутират жените на мястото, където са извършвали ужасните си престъпления — в гората Дийн.
Престъпниците са наказани, но това е само началото на ужаса за кралските палачи. На свобода е останал повелителят на вещиците — безлика, забулена в тайнственост фигура. Неизвестният Господар преследва всеки, който е замесен в обесването на трите жени, а междувременно труповете на обесените изчезват. Когато Саймън вижда покойния си предшественик да се разхожда жив и здрав из гората Дийн, му става ясно, че трябва да разчисти свърталището на вещиците и да разобличи незнайния им Господар, за да спаси собствения си живот.
Саймън тичаше отпред. Просеката беше мрачна, още влажна от дъжда, но на дървото на екзекуцията, импровизираната бесилка, висяха само трите празни примки, под които бяха внимателно струпани веригите. От Агнес и дъщерите й нямаше и следа. Саймън се почувства неспокоен. Беше много студено. Щеше да се върне и да съобщи на останалите, когато видя червени следи по бялата каменна плоча. Бързо отиде до нея. Прочете буквите една по една и смразяващото предупреждение, което съставяха: „Казах ви, че ще се видим отново“.
СЕДМА ГЛАВА
Откритието на дърводелеца развълнува и смути останалите палачи.
— Трябва да се върнем в Глостър — обяви Мухоловката. — Знам — добави той колебливо, — че всички сме замесени в тази работа. — Усмихна се едва-едва на Саймън. — Бог да ни прости, че забъркахме и теб.
— Ако се върнем — забеляза Шадболт, — всички ще загазим сериозно. Изобщо не трябваше да напускаме поляната. — Той изплющя с камшика. — Трябва да останем три дни тук и ще го направим.
Окуражени от Саймън и другите пристъпиха на поляната. Разпрегнаха колата, спънаха конете, после изследваха импровизирания олтар и зловещото му послание.
— Иска ми се да е боя — обади се брат Мартин, — но може и да е кръв.
— Навярно от някое животно — предположи Саймън. — Или птица. Както и да е, трябва да останем още две нощи тук. Мисля, че е добре да се подготвим.
Последва ожесточен спор, който заплашваше да прерасне в свада. Веселяка и Мухоловката настояваха отново, че трябва да тръгнат. Шадболт и Саймън, с мълчаливата подкрепа на брат Мартин, спореха, че трябва да останат. В крайна сметка Веселяка и Мухоловката отстъпиха, особено когато монахът предложи да отслужи литургия на поляната, като използва единия край на колата за олтар.
— Светата Църква — обяви той с равен глас — казва, че при подобни обстоятелства литургията може да се отслужи така.
Подготвиха колата и запалиха две свещи. Брат Мартин постави между тях дървен кръст; беше донесъл и черната си, тапицирана с кадифе кутия, в която имаше потир, малка стъкленица с вино за причастие и нафора. Той започна литургията, когато мракът падна, като четеше от молитвеника. Говореше на латински, но Саймън усети от тона и ревностното му изражение, че призовава небесните сили. После ги причести и преди да обяви края на службата, отново благослови сол и вода, които разпръсна по края на поляната.
— Ако продължава така — прошепна Шадболт на Саймън, — ще прекараме остатъка от живота си в убежището на някоя църква.
Все пак службата явно се оказа полезна — нощта мина спокойно, като изключим обичайните горски шумове. Всички спаха добре и на другата сутрин се събудиха освежени. Отидоха на лов, ядоха, пиха и най-вече си почиваха. Мухоловката дори започна да се присмива на собствените си страхове. Саймън отчаяно се надяваше, че нощта в ловната хижа ще остане единственото ужасно изпитание и адските сили ще ги оставят на мира.
Точно преди да се свечери, когато падна здрач и мъглата нахлу измежду дърветата, брат Мартин отслужи още една литургия, причести ги и благослови лагера им.
След това те седнаха край огъня, за да хапнат и пийнат. Саймън почувства студени тръпки в по тила си и от време на време се обръщаше да огледа синьо-черната тъмнина, чудейки се какви ли адски ужасии бродят между дърветата.
Започна се, точно когато луната изплува иззад облаците: тихи стонове и отчаян вик бързо ги накараха да скочат на крака; ръцете грабнаха ножове, ками, лъкове, каквото можаха да намерят. Без да чака, Шадболт вдигна дългия си лък и бързо изпрати две стрели между дърветата. Като видя това, Саймън се замисли колко малко знае за приятелите си. Умението на главния пазач показваше, че някога сигурно е бил майстор — стрелец.
— Защо не стреляш пак? — подигра му се глас от мрака. Шадболт щеше да го направи, но Саймън стисна ръката му.
— Недей! — предупреди го той. Брат Мартин се съгласи:
— Те се опитват да ни уплашат. Бог да ни е на помощ, никой от нас не бива да се отдалечава от огъня.
Нощта се оказа кошмарна. Трите вещици се появиха, облечени в излинелите си, мръсни рокли, нахлупили качулки върху главите си. Движеха се край дърветата, промъкваха се като вълци около лагера, ругаеха, подиграваха се, дразнеха и подканваха палачите да излязат насреща им.
— В ръцете ни сте! — изкрещя Агнес Ратолиър. — Може да се молите, можете да хленчите, а свещеникът може да си бърбори колкото си иска, но телата ви ще идат за храна на червеите, а душите ви — в ада!
Писъците и подигравателният смях смразяваха кръвта им. Шадболт отново стреля, но ръцете му трепереха, а и вещиците бяха извън обсега на лъка му.