Избраниците
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Избраниците». Краткое содержание книги:
Той влезе в „Старбъкс“ и си купи кафе. Излезе и седна на пейката, от която бе отвлечена Сара. Момчето си беше тръгнало.
Някои мислят, че събитието оставя отпечатък на мястото, където се е случило. Както лицето на някоя известна личност ни навява спомени, свързани със съответния човек. Не става така. Човешкият мозък има способността да запомня лица. По-трудно запаметява места. С лицата нещата са прости: колкото повече хора знаят лицето ти, толкова си по-известен. Никой не иска да се легитимираш. Ти вече не си непознат, а част от едно голямо семейство: силни братя, красиви сестри, грижовни родители, познати лица, които ни помагат да се чувстваме по-малко самотни. Местата, от друга страна, стават известни благодарение на събитията, които са се случили там. Когато обаче забравиш за тях, когато поседиш достатъчно дълго, ти преставаш да чувстваш каквото и да било. Представяш си мястото такова, каквото е било преди събитието. Така сякаш се пренасяш назад във времето и можеш да видиш как е било, преди убиецът да извади ножа си, преди да го изцапа с кръв.
Занд поседя, докато забрави събитието, случило се на това място; сетне остана още известно време.
Като детектив в отдел „Убийства“ Занд беше разследвал необичайно много серийни убийци. По принцип тези случаи се поемат от ФБР. Те имат психологически отдел в Куонтико, програми за психологическо профилиране и костюмирани агенти в стила на Джоди Фостър и Дейвид Духовни. Федералните се смятат за нещо повече от останалите служители на реда. В течение на осем години обаче Занд, един обикновен смъртен, едно просто ченге, се беше сблъскал с няколко последователни случая, които можеха да се окачествят като дело на сериен убиец. Заловени бяха двама заподозрени и Занд изигра ключова роля и в двата случая. Той имаше талант за тази работа и началниците го ценяха. Единият престъпник бе мъж от Венис Бийч, отговорен за убийството на четири възрастни жени, и Занд се замеси в случая инцидентно. Другото разследване се водеше съвместно с ФБР и точно тогава той се запозна с Нина Бейнам.
През лятото на 1994 година в различни райони на града бяха намерени полузаровените останки на четири чернокожи момчета. Отрязаните крайници и оставените при всеки труп видеокасети бяха достатъчни за обявяването на убийствата за дело на един и същи човек. Всички жертви бяха отвлечени от улицата и три от тях бяха наркомани или се занимаваха с проституция. Първото убийство остана встрани от вниманието на обществеността като единичен случай на насилие сред най-нисшата класа. Следващите деяния обаче изкараха престъпленията на първите страници на вестниците. Видеокасетите, оставени до труповете, съдържаха между един и два часа грубо монтиран запис, показващ колко неприятни са били последните дни от живота на жертвите. Всяка от тях имаше обложка със снимката на момчето, името му и думите „Представление на живо“.
Вестниците веднага лепнаха на убиеца прякор Шоумена, доста духовито по всеобщото мнение. Само не и за родителите, но от тяхната болка почти никой не се интересуваше. Опечалените роднини бяха само статисти на това представление, не главният актьор, а публиката обича истинските звезди. Всеки иска да познава лицето, появяващо се под светлината на прожекторите. Всеки се интересува от неговата личност.
Занд пое разследването по първото убийство, а след втория случай се намеси и ФБР. Нина бе млада агентка с добър опит от един дълъг и мъчителен случай в Тексас и Луизиана година по-рано. Благодарение на интуицията и неуморимостта на Занд, аналитичните способности на Нина и факта, че убиецът беше регистрирал камерата, с която снимаше жертвите, престъпникът бе заловен. Беше трийсет и една годишен бял мъж, работещ като графичен дизайнер в една фирма за музикални видеоклипове. В серия от разпити при Занд той призна вината си, разказа цветисти подробности и разкри местонахождението на талисманите си — десните ръце на жертвите, които бяха наблъскани в буркани, съдържали преди това продуктите на известна фирма за нес кафе. Накрая той насочи полицията към телата на две убити по-рано момчета, с които се беше упражнявал. Хвърли вината за поведението си върху факта, че бил тормозен като дете, с което задоволи желанието на обществото да научи не само основното действие и развръзката, а и началото на историята. Това твърдение бе невъзможно за доказване, а краят на случая бе сложен, когато един друг затворник преряза гърлото на убиеца със заострена лъжица още преди насрочването на процес. Така, както често става, хищникът се беше превърнал в жертва. Мъчителите на деца са презрени дори в средите на изнасилвачи и убийци. В крайна сметка историята на Шоумена се увековечи с една сравнително успешна анонимна книжка и безброй сайтове. Една нискокачествена видеокасета, наречена „Шоумена“, се порадва на кратка популярност, известен успех постигна и един магазин в Атланта, в чието фоайе се мъдреше тъмночервено канапе с надпис „Диванът на Шоумена“.