Колекционерът на пеперуди
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Колекционерът на пеперуди». Краткое содержание книги:
— Не, макар че имам доста испаноговорещи енориаши. Това е стар квартал, всички са тук отдавна. В никакъв случай не е гето.
Всекидневната на първия етаж беше доста просторна и пълна с хора, потънали в мълчание. Тъй като бе от латински произход, Кармайн знаеше, че отвсякъде са заприиждали роднини, за да бъдат със семейство Алварес в този тежък момент. Знаеше как да подходи към големия род, но не се наложи. Свещеникът заведе всички, освен потърпевшото семейство в кухнята, помагаше му възрастна жена с невръстно дете на ръце, вероятно бабата.
Така в стаята останаха Хосе Алварес, жена му Кончита, най-големият им син Луис и трите дъщери Мария, Долорес и Тереза. Отец Тезориеро настани Кармайн в най-хубавото кресло и седна между съпруга и съпругата.
Къщата беше пълна с дантелени покривчици, под завесите от изкуствен плюш имаше дантелени перденца, мебелите бяха доста вехти, а подовете покрити с теракота и дебели вълнени килими. По стените висяха репродукции на „Тайната вечеря“, „Свещеното сърце на Исус“, „Дева Мария с младенеца“ и много снимки на семейството в рамки. Навсякъде имаше вази с цветя, а на всеки букет — картичка. Ароматът на фрезиите и нарцисите беше толкова тежък, че на Кармайн му се стори, че се задушава. Откъде ги намираха продавачите на цветя по това време на годината? В средата на полицата над камината бе поставена снимка на Мерседес в сребърна рамка, а пред нея гореше свещ в червен стъклен свещник.
Първото нещо, което Кармайн направи, когато влезе в опечалената къща, беше да си представи как е изглеждало тъжното семейство преди трагедията. Почти невъзможна задача. Но сигурно костната им структура си е била същата. Всичките бяха поразително красиви с онзи прекрасен цвят на кожата „мляко с кафе“. Малко негърска кръв, малко от карибските индианци, много испанска. Родителите бяха към четиридесетте, но изглеждаха десет години по-възрастни, седнали като платнени чучела в зловещия си малък свят. Никой от двамата не го забелязваше.
— Луис, нали? — попита той момчето с подути и зачервени от сълзи очи.
— Да.
— На колко си години?
— Четиринайсет.
— А сестрите ти? Те на колко години са?
— Мария е на дванайсет, Долорес на десет, а Тереза на осем.
— А малкото ти братче?
— Франсиско е на три.
Момчето пак се разплака, ронеше онези печални и безнадеждни сълзи, които потичат чак когато вече си си изплакал очите. Сестрите му вдигнаха за миг лица от подгизналите си носни кърпички, малките им кокалести коленца бяха стиснати едно в друго под подгъвите на карираните плисирани поли като две черепчета от слонова кост. Хълцаха непрекъснато и се тресяха от мъка, ужасният шок се превръщаше в изтощение след дългите дни на тревоги и след новината, че Мерседес е мъртва и нарязана на парчета. Никой, разбира се, не искаше те да научат, но някак си го бяха разбрали.
— Луис, би ли отвел сестрите си в кухнята и би ли се върнал после за минутка?
Видя, че бащата най-накрая фокусира лицето му и го погледна с объркване и почуда.
— Господин Алварес, дали да не го отложим за след няколко дни? — попита внимателно Кармайн.
— Не — прошепна бащата със сухи очи. — Ще се справим.
— Вие да, но аз дали ще мога?
Луис се върна. И неговите очи вече бяха сухи.
— Ще ти задам пак същите въпроси, които знам, че вече са ти задавали милион пъти, Луис. Но понякога спомените имат способността да се погребват надълбоко и да изскачат без причина, затова ще те питам пак същото. Разбрах, че с Мерседес сте ходили в различни училища, но ми казаха, че сте били много близки. Красиви момичета като Мерседес бързо се забелязват, това е нормално. Дали някога се е оплаквала от прекалено внимание? Че някой я следи? Че някой я следва с кола или я дебне от отсрещния тротоар?
— Не, лейтенант, честно. Момчетата й подсвиркваха, но тя не им обръщаше внимание.
— Ами когато работеше както доброволка в болницата миналото лято?
— Само за пациентите ми разказваше и колко били добри сестрите към нея. Пускаха я в родилното. На нея много й харесваше там.
Всеки миг щеше пак да се разплаче. Време беше да спре. Кармайн се усмихна и кимна към кухнята.
— Извинявам се — каза на господин Алварес, когато момчето излезе.
— Напълно сме наясно, че работата ви е да питате, лейтенант.
— Мерседес споделяше ли? Обсъждаше ли живота си с майка си, или с вас?
— Непрекъснато споделяше и с двама ни. Харесваше живота си, обичаше да говори за него. — Силен спазъм стегна гърлото му и се наложи да стисне дръжката на креслото, за да го потисне. Очите му, взрени в Кармайн, бяха като хипнотизирани от болката, а майката сякаш надничаше в дълбините на ада. — Казаха ни какво й е било причинено, лейтенант, но това направо не е за вярване. Казаха ни и че вие водите разследването за Мерседес и знаете повече от полицаите в Норуолк. — Гласът му затрепери от вълнение. — Моля ви, умолявам ви, кажете ми! Тя… моето момиченце страдало ли е?