Момичета с броеници

9.

Понеделник, 13:00 ч.

Още в седми клас Джими Пюрифай бе стигнал метър и осемдесет и ни най-малко нямаше вид на кльощав.

На младини можеше да влезе в най-дивите барове за бели в Грейс Фери46 и да накара, без да каже и дума, всички разговори да преминат в шепот, а и най-пияните да се поизправят на столовете си.

Роден и израснал в Западна Филаделфия, в квартала, известен с прозвището „Блак Ботъм“47, Джими Пюрифай бе преживял и вътрешни, и външни мъки, но ги бе посрещнал със самообладание и улично достойнство, каквито по-дребен човек не би могъл да прояви.

Сега обаче, докато стоеше в рамката на вратата за болничната му стая, Кевин Бърн виждаше пред себе си по-скоро една избеляла от слънцето скица на Джими Пюрифай, една чернова на човека, който познаваше от едно време. Джими бе отслабнал с тринайсетина кила, страните му бяха хлътнали, а кожата посивяла.

На Бърн му се наложи да се прокашля, преди да проговори.

— Здравей, Клъч.

Джими извърна глава. Опита се да се намръщи, но повдигнатите нагоре ъгълчета на устата му го издадоха:

— Боже мой, в тая болница няма ли охрана?

Бърн се засмя, май прекалено силно.

— Добре ми изглеждаш.

— Еби се в гъза — отвърна Джими. — Заприличал съм на Ричард Прайър48.

— Ами. По-скоро на Ричард Раунтрий49 — каза Бърн. — Но в крайна сметка…

— В крайна сметка трябваше да съм в Уайлдууд с Хали Бери50.

— Опитай по-добре с Марион Бери51. Шансовете ти там са по-големи.

— Да ти го начукам.

— И все пак, инспекторе, не изглеждаш по-добре от този — Бърн му показа полароида на бития и посинял Гидеън Прат.

Джими се захили.

— Ама че непохватно копеле — рече Джими и опря юмрук в свитата десница на Бърн.