Изневяра
- Автор: Алтан Ахмет
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Памет
- ISBN: 978-954-29-6001-0
- Переводчик: Панайотка Панайотова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Изневяра». Краткое содержание книги:
„Даваше си сметка, че ако се срещнеше още веднъж с него, това нямаше да бъде вече просто «забежка» — случайна, за един път. Приключението й щеше да се превърне в един объркан и труден лабиринт, от който нямаше да може да излезе. Или поне нямаше да може да излезе лесно. Чувстваше го. Ако ще бяга — сега е моментът. След това ще бъде късно. Въпреки това не искаше да избяга. Любопитството «А после какво?» я измъчваше толкова силно, колкото възбудата и насладата от преживяното. Както в началото на много подобни връзки, тя попадна в капана на любопитството.“
След като прочетете тази книга, вече нищо няма да бъде същото.
Тя ще ви накара да преосмислите живота, връзките си, копнежите си, неподозираните стремежи на плътта и емоциите и с изненада ще откриете, че всъщност са много по-различни, отколкото сте предполагали…
Това не е само „дисекция“ на една изневяра, а проникновен психологически анализ на мислите, подбудите, чувствата определящи поведението на човешката личност!
Едно разтърсващо и пълно с обрати пътуване из най-скритите кътчета на съзнанието!
Много малко писатели могат да изследват дълбочината на чувствата и да разкажат завладяващо за хората и любовта като Ахмет Алтан.
Беше наясно, че мъжът не отдаваше на връзката им такова значение, каквото тя, и не беше я превърнал в център на живота си. Но докато връзката им продължаваше, за нея беше възможност да се опита да го накара да я обикне, и колкото и да не си го признаваше, да го привърже към себе си и да си отмъсти, карайки го да изстрада същото, каквото и тя. Не беше я отхвърлил! Може и да не му беше мъчно за нея толкова, колкото й се искаше, но не беше забравил гласа й, зарадва се на обаждането й. Това дойде като цяр за ранената й гордост — може би беше малко поокършена, попремачкана, но заздравееше ли раната, и това щеше да премине.
— Какво ще правиш утре? — попита Джем.
Трескаво запрехвърля наум работите, които трябваше да свърши в банката — не бяха малко, но ако се понапънеше днес, можеше и да успее. В гласа на Джем звучеше покана и тя не искаше да изпусне момента.
— Нищо особено… Обичайните неща…
— Ела, ако ти остане време… След обяд например… Домъчня ми за тебе…
Много лесно каза „Домъчня ми за тебе.“ — в гласа му нямаше свенливост, вълнение, плам, но все пак се бе зарадвал на обаждането й и веднага я покани. В този момент за Айдан беше важно да чуе, че му липсва и че му е мъчно за нея. Не мислеше как го бе казал — нямаше сили за това.
С възможно най-равнодушен глас попита:
— Кога ти е удобно?
— Към два добре ли е?
— Добре…
Не й се говореше повече — чувстваше се изчерпана. Напрежението си беше отишло, а заедно с него — и цялата й енергия.
— До утре — каза и затвори телефона.
Уморено се облегна на стола и втренчи поглед в стената пред себе си. Нищо не мислеше, нищо не чувстваше — душата й беше опразнена. Обзе я приятна слабост като след края на дълго боледуване — не си напълно здрав, но не си и болен. Натрупаното през последните дни напрежение в миг я напусна и се успокои.
Болката, мъката, напрежението, които мъчеха душата й, подобно на гъста пролетна мъгла над полето се вдигнаха и разпръснаха и на мястото на тъмната мъгла, чието присъствие само караше хората да се съмняват и страхуват, блесна величествена светлина! Промяната настъпи толкова бързо, че на човек му беше трудно да повярва. За да се убеди в истинността на преживяванията си, опита се да си спомни какво е чувствала, преди да позвъни по телефона, но странно — не можеше да си спомни!
Душевните терзания от последните дни си бяха отишли, все едно, че никога не ги е имало и освен едно леко усещане за обида, някъде дълбоко, нищо не беше останало. Преживените страдания, мъка, съмнения, копнежи, сега бяха само думи, липсваха чувства, които да ги изпълнят със съдържание. Бяха се изгубили, подобно на мираж в гореща пустиня, бяха изчезнали в небитието и Айдан сериозно се питаше дали изобщо са били. Всъщност, преживяванията бяха свързани само с нея, затова се изгубиха толкова лесно. На Айдан тепърва предстоеше да разбере какво е истинска болка и да научи, че тя не си отива, не може да си отиде толкова лесно и винаги оставя белег.
В този момент обаче Айдан беше доволна — че товарът от плещите й беше паднал и тя живееше радостна от това.
Не след дълго изчезналите чувства придобиха съвсем друго — почти физическо измерение. Нещо се надигна в слабините й, запъпли нагоре към корема, към гърдите и спря точно по средата им — все едно една голяма птица кацна там, пляскаше с криле и не й позволяваше да диша.
Уплаши се. Гърдите й с мъка се надигаха и от това я болеше. Трябваше й доста време, за да осъзнае, че всъщност усещането за голямата птица, кацнала върху гърдите й, не беше нищо друго, освен копнеж — силен, страстен. Осъзнаваше, че в името на тази страст ще опропасти живота си, и страдаше, но от друга страна, изпитваше и неописуем сладостен трепет.
През целия следобед работи усилено. Трябваше да свърши работите си за следващия ден — въпреки птицата, кацнала върху гърдите й, която я притискаше, задушаваше и я караше да изпитва болезнено, като при полова възбуда, напрежение. Колкото и да се опитваше да мисли само за работата си — не успяваше. Птицата върху гърдите й пърхаше развълнувано с криле и не й даваше да си поеме свободно въздух, но заедно с това й напомняше за предстоящото утре, а също и вече преживяното. По тялото й неспирно лазеха мравки.
Често поглеждаше часовника — двете стрелки, като две влечуги с прекършени гръбнаци, бавно и мъчително суркаха тела по белия циферблат. Нетърпението правеше вълнението и възбудата й още по-силни — все по-трудно си поемаше дъх. По едно време, незабелязано от никого, излезе навън — постоя на тротоара, няколко пъти бързо-бързо си пое дъх. Мислеше, че свежия въздух ще облекчи тежестта върху гърдите й, но не стана.