И какво ще стане с мен?

Шумът от движението и биенето на черковните камбани правеше дрямката невъзможна, така че се замислих.

По-късно се съблякох, взех душ, преоблякох се, но това не ми помогна особено. Животът в Мерида приличаше на стоене в сауна.

Отидох долу в бара и помолих момичето с плитките за уиски с лед. Поне там имаше вентилатор. Зачетох се в „Хералд Трибюн“ и после О’Касиди се присъедини към мен.

— Това е последното питие, което си купуваш сам тази вечер — каза той. — Хайде… да тръгваме. Отвън ни чака кола.

Изтичах под дъжда до един буик. Докато се вмъкнем вътре, и двамата бяхме доста мокри, но от топлината изсъхнахме, преди О’Касиди да паркира пред някакъв ресторант. Излязохме тичешком от колата и се скрихме от дъжда във фоайето.

Дебел, усмихнат мексиканец с бяло сако се здрависа с О’Касиди и после ни въведе в слабо осветено помещение, което обаче имаше климатична инсталация, и ни остави до маса в далечния ъгъл. Имаше приблизително тридесет маси, около които седяха добре охранени мексиканци и още по-добре охранени момичета.

— Вече девет месеца съм в този град и винаги вечерям тук — каза О’Касиди, докато сядаше. — Храната е добра. — Той махна на тъмнокосата начумерена красавица зад бара, която вдигна уморено ръка в отговор и изви вежди с досада. Той поклати глава и после се обърна към мен: — Кукличките тука са добре настроени, но нека първо хапнем. Обичаш ли мексиканска храна?

— Стига да не е прекалено гореща.

Ядохме тамали2, което беше горещо, но много вкусно, после си взехме „Моле де Гуапалот“ — пуйка фрикасе с доматен сок, сусам и дебел слой шоколадов сос. Сосът ме озадачи, но след като опитах ястието, открих, че е страхотно.

След като приключихме с молето и поговорихме за Виетнам и за брата на О’Касиди, усетих, че той се беше отпуснал достатъчно, за да стигна до деловата част.

— Мога ли да те попитам нещо за пистата, която си построил, Бил? — започнах предпазливо.

— Да, разбира се. Интересуваш ли се от писти?

— Авиоинженер съм и всичко, което има нещо общо с летенето, ме интересува.

— Така ли? Е, тази дяволска писта беше най-трудното нещо, което съм строил досега. Точно в средата на джунглата: дървета, скали, блата, змии… всичко, за което се сетиш.

— И все пак си я построил.

Той се усмихна.

— Когато ми платят да свърша нещо, свършвам го, но, без майтап, имаше моменти, когато ми идеше да зарежа всичко. Бригадата, с която трябваше да работя, ме подлудяваше. Коефициентът им на интелигентност беше такъв, че и четиригодишно дете би се засрамило от него. Бяха около хиляда, а за един ден свършваха толкова работа, колкото биха свършили двадесет добри ирландци. Шестима от тия типове се простиха с живота си през тия девет месеца — или от ухапване на змия, или при взривяванията, или под някое паднало дърво.