Новолуние
- Автор: Макдоналд Иън, Макдональд Йен
- Серия: Луна #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Новолуние». Краткое содержание книги:
— При приятели. Момичета. Момчета. Групата ми от университета.
— Почакай — Ариел отиде до стаята си и взе от чантата си няколко хартийки. — Ще ти потрябват.
Лукасиньо се намръщи объркано към букетчето от сиви листчета в ръката си.
— Това да не са…?
— Да, пари са.
— Еха.
— Кеш. Баща ти е замразил паричните суми по сметката ти.
— Никога преди не бях… Еха. Миришат странно. На люто, като че ли. Малко като пипер. От какво са направени?
— Хартия.
— Тоест…
— Тъканен фибър, ако това ти говори нещо. И да, употребата им не е официално разрешена от КЛН, но с тяхна помощ ще си набавиш каквото ти трябва, а след това — и каквото искаш.
— Откъде си ги взела?
— Някои от клиентите ми намират много изобретателни начини да плащат сметките си. Опитай се да не похарчиш всичко наведнъж.
— Как се използват?
— Можеш да броиш, нали?
— Направих ти сладкиш. Мога да броя. И да събирам. И да изваждам.
— Естествено, че можеш. Стотици, петдесетици, десетки и петици. Така се използват.
— Благодаря, Ариел.
И пак — онази огромна, неустоима усмивка. Ариел се почувства сякаш отново е на седемнадесет и примигва срещу ослепителната светлина на широкия свят като птиче, току-що излязло изпод крилото на майка си. Университетът във Фарсайт току-що беше открил първия си випуск в Меридиан и Ариел Корта бе първото име в студентската група. Фарсайт беше като селце, пълно с учени, Жоао де Деус беше мръсен миньорски град, а Боа Виста — не много повече от обикновена пещера. А Меридиан беше цветен, бляскав и оживен град — дом на най-добрите правни специалисти на луната. Качила се беше на БАЛТРАН. Нямаше търпение да избяга колкото може по-далеч от Корта Хелио. Избяга далеч и остана далеч. Лукас нямаше да позволи това да се случи и със сина му. Бъдещето на Лукасиньо беше подредено ясно като игралната дъска на някоя бордова игра: място в заседателния съвет на Боа Виста, работа за семейството, подходяща за човек с неговите силни и слаби страни. Къде щеше да се намери място в този свят за сладкиши, опечени с любов? Там, където вирееше и страстта на баща му към музиката: натикана надълбоко и задушена от нуждите на Корта Хелио.
Наслади се на малкото си бягство, хлапе.
— И още нещо: похарчих много въглерод за принтирането на тези дрехи. Можеш поне да ги облечеш.
Лукасиньо се ухили. „Великолепен е“, помисли си Ариел. Мускули, метал и грация като на танцьор. А и сладкишът беше просто разкошен.
Хандбал! Денят на големия мач! Хандбал! „Жоао де Деус Мокос“ срещу мъжкия отбор на „Сунските тигри“.
Естадио да Луц5 имаше формата на амфитеатър: стръмно спускащи се редове от седалки и ложи, издълбани направо в скалите. Стадионът беше разпределен на нива, така че най-високите места гледаха почти отвесно отгоре към игрището. По-високо от евтините места се намираха единствено светлинните прожектори и големите, роботизирани балони във формата на сладки манга-герои с рекламни послания по коремчетата. Феновете седяха близо до игрището; ако някой от играчите разполагаше със свободна минутка да се огледа, щеше да види стена от лица, която го заобикаля от етажите, и би се почувствал като гладиатор на арената. Играчите обаче още не се бяха появили. Камерите прелитаха покрай редиците от фенове и завираха лещите си почти в лицата им. На игрището имаше жонгльори, които забавляваха зрителите с невероятната си ловкост, привлекателни мажоретки, които танцуваха, и красиви момчета и момичета, които изпълняваха забележителни акробатични номера. Феновете гледаха едно и също нещо преди всяка игра, но това беше част от преживяването. Музика и светлини. Дирижаблите, едри и дебели като божества, се преподредиха в различни конфигурации. Викове и дюдюкания: от КЛН, естествено, бяха увеличили цената на кислорода по време на мача. Но залаганията продължаваха с пълна сила.
Народът на Жоао де Деус живееше в тунели и неуредени махали, но имаше най-хубавия стадион за хандбал на цялата луна.
Рафа Корта отвори стъклената врата на ложата на директорите и излезе на балкона редом до Ан Шьоинг. На дясната си ръка носеше медицинска ръкавица. Беше постъпил глупаво. Глупаво и прибързано. Глупаво, емоционално и необуздано. Робсън трябваше да бъде тук, до него, в ложата, далеч над редовете от фенове, сякаш баща му казва: „Това е твоят отбор, синко. Твоите играчи.“ Но беше изиграл картите си грешно — от първия момент, в който видя как безупречната, великолепна Рейчъл Макензи слиза от камерата на БАЛТРАН. Спомнил си беше всичко, което обожаваше в нея: изяществото, гордостта, интелигентността и страстта. Брак по сметка на династиите. Брак, който означаваше примирие между родовете Корта и Макензи, скрепено със син. Робсън беше основното условие в брачния им договор — а също и причината да се разделят. Като ледът, който постепенно разцепва скалата на парчета. На кръщенето му — бяха се състояли две, по едно за църквата и за оришите — Рафа наблюдаваше как семейство Макензи заобикалят бебето като ято гълъби, които търсят да си откъснат по трошица. Вампири. Паразити. Всеки път, когато отиваше с Рейчъл на гости на семейството ѝ — а посещенията ставаха все по-дълги и по-дълги — недоверието и страхът го караха да се чувства, сякаш беше кух отвътре. Наранената му ръка пулсираше в ръкавицата.
5
„Стадион на светлината“ (исп.). — Б.пр.