Новолуние

— Опекох го за теб — каза Лукасиньо. — В знак на благодарност. За хамака.

Апартаментът на Ариел беше много малък. Стигаше за един човек. Тя бе заръчала на Лукасиньо да отиде и да я изчака там, докато мине приемът. Пред принтера го очакваше нов хамак. Когато тя се върна, той вече се беше проснал в него, потънал в дълбок сън с отворена уста и разперени крайници под портретната снимка на Довима, дело на фотографа Ричард Ейвдън, окачена на стената. Тази снимка беше единствената украса в апартамента: бледо лице, меки, тъмни очи и нежно очертани устни, тъмни ноздри.

— Няма да кажеш на татко, нали? — попита я Лукасиньо.

— Лукас ще разбере и сам — отговори Ариел. Взе си парче от сладкиша — лимонов, лек като перце. — Може и вече да знае. Ще ме попита.

— А ти какво ще му отговориш?

— Брат ми ми е длъжник.

Лукас сигурно беше останал буден цяла нощ, за да моли съюзниците си за помощ, да се възползва от онези, които му дължаха услуги, и да вдига на крак всичките си агенти — както живите, така и механичните си шпиони — долу на Земята. Щеше да впрегне всичките си ресурси срещу Ан Шьоинг, но най-смъртоносен от всички тях беше острият му като бръснач ум, който нямаше да си позволи и миг почивка, преди да получи онова, което желаеше. Ариел почти съжаляваше горкия човечец. Лукас щеше да оплете примката си бързо, неочаквано и безупречно — китаецът нямаше да успее да се измъкне за нищо на света. „Така че мога да говоря, каквото си искам“, помисли си тя. Този път. Но и тя не беше чиста. Току-що се беше присъединила към Павилиона на Белия заек, а вече беше издала поверителна информация — пред очите на самия Орел на Луната. Лукас никога не беше гледал с одобрение на живота и кариерата на Ариел далеч от семейството. Сега обаче беше предала оказаното ѝ доверие, за да му даде предимство в целите му. Нямаше да го използва веднага или дори в скоро време. Но щеше да се опре на него един ден, когато имаше най-голяма нужда от това. В името на семейството. Винаги в името на семейството.

— Този сладкиш… — Ариел отхапа още едно парченце. — Къде си се научил да готвиш така?

— Където всички се учат на всичко — в мрежата — отговори Лукасиньо и плъзна чинията със сладкиша към Ариел, за да може да го разгледа по-добре. — Бива ме в печенето.

— Така е.

— Беше малко трудничко, защото нямаш много неща в кухнята си. Всъщност имаш само вода и джин.

— Да не поръча да ти го доставят?

— Не, само продуктите. Нещата, които не можех да принтирам — яйца, например.

— Значи умееш и да разтребваш.

Той се ухили с явно, непристорено удоволствие.

— Ариел, може ли да остана?

Ариел си го представи като постоянно присъствие в апартамента ѝ — ярко, шеговито и непредсказуемо присъствие сред голите бели стени, стерилните повърхности, бутилките специален джин, които си поръчваше, машината ѝ за вода и бледото лице на отдавна мъртвия супермодел от петдесетте години, отпуснато със затворени очи и полуотворени устни. Нещо сладко и мило.

— Той не ми дължи чак толкова много.

Лукасиньо сви рамене.

— Ясно. Разбирам те.

— Къде ще отидеш?