Гаснеща жарава

Устните ми се движат безмълвно. Не смея да кажа нищо. Чудя се дали не е плод на въображението ми, дали подсъзнателно не съм извикала образа му, та да го видя на място, където е малко вероятно да се появи.

За момент ме изпълва радост, почти веднага сменена от ужас. Ужас от това, че го виждам тук, в селището, на крачки от Северин.

Той се обръща, за да отговори на въпрос на Нидия — вероятно подробности около това как точно се е изгубил и се е озовал сам, толкова навътре в планината, далеч от всякакви основни пътища. Взирам се в него и различавам изваяните му черти в дълбоките сенки на вечерта, в непрекъснатия танц на мъглата.

И тогава той ме вижда и разбирам, че не просто ме разпознава. Пъстрите му очи сияят от дълбоко задоволство, което значи, че си спомня. Неизвестно как. По някакъв начин. Помни всичко. Не е забравил за дадената дума и я е спазил.

Дошъл е заради мен.

За щастие сестра ми престава да се пули срещу мен и ми обръща гръб, преди някой да забележи и да се почуди от поведението й. Леко поклащам глава, предупреждавайки Уил да прояви предпазливост, да не показва, че ме познава. Той кимва почти недоловимо, давайки ми знак, че е разбрал.

Всяка фибра от моето същество гори и пулсира в стремежа си да премахне разстоянието, което ни разделя. Ту отпускам ръце, ту ги стискам в юмруци, жадувайки да го докосна, да го усетя. Да се уверя, че това наистина е той. Тук. Сега. Гласът му да предизвика у мен познатия трепет, както преди. В Чапарал кадифената милувка на неговия тембър ме връщаше към живота, помагаше ми да оцелея, изпълваше тягостните ми дни. Оттогава подхранва и мечтите ми.

Всичко останало се размива пред очите ми, докато се взирам в него. Тук, където опасността е надвиснала над нас…

Дълбоко в себе си зная, че Тамра няма да разкрие самоличността на Уил, не просто защото ми е предана. Сестра ми не е убийца и е наясно, че една нейна дума може да сложи край на живота му. Редно или не, тя не би постъпила така. Не й е присъщо.

Но това далеч не значи, че той е в безопасност.

Въздухът се раздвижва и някой застава до мен. Отмествам очи и забелязвам, че Касиан се е втренчил в Уил от разстояние. За момент бях забравила, че има още някой, който би могъл да го разпознае. Следвам погледа му, без да мога да си поема дъх. Въздухът е прекалено плътен, за да стигне до сгърчените ми бели дробове. В същото време отчитам, че Касиан е втрещен от факта, че вижда Уил на своя територия. Момчето, което едва не уби, когато се търкулнаха от скалата. Мъчително предчувствие се настанява под лъжичката ми, като навита на кълбо змия.