Гаснеща жарава

Току-що се връщам от час по лавиращи маневри и летателните схеми танцуват в ума ми като съзвездия, докато похапвам резен хляб с плодове верда. Скоро трябва да се връщам за следобедния час, но засега се наслаждавам на тишината. Свалям обувките си с крак и оставям мъглата да се плъзне по босите ми крака.

Мама е на работа. Продължават да я държат до късно вечер и да й дават двойни смени. Умишлено, разбира се. Напоследък толкова рядко я виждам. Тамра, която живее у Нидия, я вижда още по-рядко. Така са решили, че трябва да бъде.

Без трополенето на дъждовните капки внезапно настъпилата тишина изглежда зловеща, сякаш светът около мен е затаил дъх. Оставям чинията настрана и издърпвам завивката от облегалката на пейката. Сгушвам се в мекото одеяло; сухата жега на Чапарал вече е далечен спомен.

Обгърната в мъгла, фигурата на Корбин излиза от къщата на отсрещната страна на улицата. Погледът ми се задържа на синята превръзка на мишницата му и стомахът ми се присвива.

Очите му ме намират незабавно. Махва ми, прекосява улицата с бавна стъпка и стига до долното стъпало на верандата ми. Вдига присвита ръка, сякаш за да улови шепа въздух, и се усмихва.

— Явно довечера ще летим.

Насилвам се да се усмихна. Той ми е съсед. Няма къде да се дене. Нито пък аз. Колкото и отблъскващ да го намирам, трябва да го търпя.

— Да. Дъждът най-сетне спря.

— Ще дойдеш ли с нас?

Кимвам. Обещах да ида… и искам. Имам нужда да полетя отново. Особено със сестра ми, с която никога не съм мислела, че ще имам такъв шанс. Най-после ще си споделим небето.