Гаснеща жарава

Навремето той ни разказваше истории за летенето, а ние го слушахме прехласнати в леглата си. Мама се усмихваше търпеливо. Тя така и не проумя любовта му към небето и вятъра. Колкото и да я обичаше, татко искаше да бъдем като него. Поне по отношение на страстта му към летенето. И тази нощ щяхме да бъдем като него.

Преди да захвърлим робите си, ръката на Тамра се пресяга и стисва моята. Изглежда толкова щастлива, умиротворена — изпълва ме съзнанието, че постъпвам правилно. Трябва да бъда тук, с прайда — където ми е мястото. В този миг вярвам, че всичко ще бъде наред.

Заедно с одеждите оставяме и човешкия си облик.

В гърдите ми започва да напира познатият опън, при което човешката ми външност постепенно се размива и изчезва, заместена от по-плътната ми драконова кожа.

Обръщам лице към нощното небе, бузите ми се втвърдяват, костите ми се разтягат и изострят. Дишането ми се променя, става по-дълбоко. Междувременно носът ми се видоизменя, набраздява, хрущялът пращи. Крайниците ми се разхлабват, удължават. Разпъването на костите ми е приятно, сякаш се протягам хубаво след многочасово пътуване с кола.

Крилата ми изскачат на мястото на плешките и аз изпускам въздишка, наслаждавайки се на освобождаването им. Те се разгъват с шепот, докато не стават малко по-дълги от гърба ми. Раздвижвам ги, давам на твърдите пластини огнено злато да изпробват въздуха.

Далече горе, в небето забелязвам облаците, които се носят като дим в тъмната нощ. Горя от желание да премина през тях, да усетя парата им. Поглеждам надолу към тялото си — кожата ми сияе като светлина в кехлибар. Отмествам очи към сестра ми и дъхът ми спира при вида й. Колко е красива със сребристобялата си кожа, преливаща в цветовете на дъгата — луната на моето слънце.

— Готова ли си? — питам я на тътнещия драконовски език — единствения, който владея, когато съм напълно преобразена, поради промените, настъпващи в гласните ми струни. И Тамра за пръв път ми отговаря на древния език на дедите ни, истинските дракони.

Очите й — уголемени ириси и тъмни вертикални зеници — се вперват в мен.

— Да — избоботва тя и осъзнавам, че е жадувала за това цял живот.

Тя плавно се издига от земята. Аз се оттласквам с възглавничките на стъпалата си и политам във влажния въздух, пускайки я напред. Така мога да я наблюдавам с благоговение — сребристоперлената й драконовска кожа, ефирните, искрящи като лед крила.

Сияе като бяла звезда на фона на тъмната нощ. Внезапно се обръща към мен и извиква:

— Хайде, мислех, че си бърза. Покажи ми!

Усмихвам се широко и я настигам със стремителен пирует, брулена от вятъра. Сякаш не съм го правила от векове. Макар че слънцето не милва кожата ми, усещането от полета е невероятно.