Споделени тайни [calibre 3.15.0]

днес е моят двайсет и първи рожден ден.

— Донесете ми сметката — поръчвам на сервитьорката, най-сетне капитулирала пред

съдбата. Жената ме поглежда съжалително, докато оставя сметката на масата. Плащам и си

тръгвам.

Ненавиждам случайността, която ме принуждава да минавам покрай ателието му, когато

се връщам от работа на път за вкъщи. Или в този случай, на път за вкъщи, след като са ми

вързали тенекия. Понякога лампите в апартамента му на втория етаж светят и аз се изпълвам

с непреодолимо желание да подпаля сградата.

Всъщност не е вярно. Това е малко жестоко. Не бих изгорила красивите му картини.

Само него.

Когато приближавам до сградата, се спирам и се взирам в нея. Може би от сега нататък

си струва да предпочета да повървя малко повече, но да не минавам никога оттук. Ала преди

да избера нов маршрут, навярно трябва да оставя признание. От три седмици исках да го

сторя, а тази вечер всичко се е подредило идеално, за да разпали достатъчно гнева в мен и да

го направя.

Отправям се към входната врата на сградата и се взирам в процепа, през който се пускат

листчетата, като в същото време ровя в чантата за лист и химикалка. Нямам лист, затова

продължавам да тършувам, докато попадам на сметката от фантастичната вечеря в чест на

рождения ми ден, която току-що споделих със себе си. Обръщам бланката, притискам я към

стъклото на прозореца и започвам да пиша своето признание.

Преди три седмици срещнах един наистина страхотен мъж. Той ме научи да танцувам,

припомни ми усещането да флиртуваш, изпрати ме до вкъщи, накара ме да се усмихвам, а

после…

ТИ СИ НЕГОДНИК ОУЕН!

Натискам капачката на химикалката, за да я затворя. Пъхам я обратно в чантата. Колкото

и да е странно, написаното на листа наистина ме кара да се почувствам по-добре. Понечвам

да сгъна сметката, но после я приглаждам и отново вадя химикалката, за да добавя още едно

изречение.

P.S. Инициалите ти са глупави.

Така е много по-добре. Пъхам признанието в процепа, преди да имам достатъчно време,

за да размисля. Отдалечавам се с няколко крачки от сградата и вдигам ръка за сбогом.

Обръщам се и се отправям към апартамента си, когато телефонът ми издава звуков

сигнал. Изваждам го и чета съобщението.

Лидия: Извинявай! Залисах се, а и днес беше такава лудница. Надявам се, че не си ме

чакала дълго. Сутринта заминавам за Пасадена, но нали ще дойдеш на вечеря в неделя?

Отново и отново чета съобщението, докато в главата ми пулсира само една мисъл:

Кучка, кучка, кучка, кучка.

Толкова съм незряла. Но хайде стига, нима не можа просто да ми каже: „Честит рожден

ден“?

Господи, колко ме боли.

Тъкмо се каня да прибера телефона в чантата, когато той отново писука. Може би си е

спомнила, че днес е рожденият ми ден. Може би се чувства малко виновна заради това. Може