Проходът

Завари майора в палатката, която преди принадлежеше на Ворхис. Питър и Гриър почти не бяха говорили след завръщането на Алиша: сякаш на майора се беше паднал тежък товар след неуспешното нападение, а Питър се държеше настрана. Не беше само тежестта на командването, което го измъчваше, знаеше Питър. В дългите часове, които беше прекарал с двамата мъже, Питър беше усетил дълбочината на връзката им. Гриър тъгуваше за изгубения си приятел.

В палатката светеше лампа.

— Майор Гриър?

— Влезте.

Питър влезе в палатката. Помещението беше топло от печката с дърва, майорът носеше камуфлажни панталони и убитозелена тениска. Седеше на бюрото на Ворхис, работеше над документите на светлината на фенера. Отворена каса, наполовина пълна с различни принадлежности, стоеше на пода в краката му.

— Джаксън. Чудех се, кога ще чуя известия от вас. — Гриър се облегна на стола и изморено потри очи. — Елате и вижте това.

Пред него лежеше купчина несъбрани документи. Най-отгоре имаше лист с три фигури, жена и две млади момичета. Образът беше толкова точно предаден, че отначало Питър го взе за снимка, нещо от Времето Преди. Но после осъзна, че гледа рисунка, направена с въглен. Портрет, направен от кръста нагоре. Долната част сякаш беше изчезнала в нищото. Жената държеше по-малкото момиченце на не повече от три години, с нежно, по бебешки розовобузо лице в скута си. Другото, само с две години по-голямо от сестра си, стоеше зад тях двете, над рамото на жената. Гриър измъкна още листове от купчината: същите три образа, в същата поза.

— Ворхис ли ги е направил?

Гриър кимна.

— Кърт не беше осъден доживот като повечето от нас. Имал истински живот преди Експедиционния, съпруга и две дъщери. Земеделец бил, ако можеш да го повярваш.

— Какво е станало с тях?

Гриър сви рамене в отговор.

— Каквото винаги се случва, когато се случи.

Питър се приведе отново, за да разгледа рисунките. Почувства изпълненото с болка старание на създаването им, силата на концентрацията, която се криеше зад всеки детайл. Свенливата усмивка на жената, очите на малкото момиченце, широки и подобни на тези на майката, разветите коси на по-голямото от внезапен повей на вятъра. По повърхността на хартията все още имаше сив прах, като пепел, навята от този вятър на спомена.

— Предполагам, че ги е рисувал, за да не ги забрави — каза Гриър.

Питър изведнъж се почувства неловко — каквото и да бяха означавали рисунките за генерала, Питър знаеше, че те бяха лични.

— Ако мога да попитам, майоре, защо ми ги показвате?

Гриър старателно ги събра в картонена папка и ги постави в кутията пред себе си.