Проходът

— Ефрейтор Мънси — говореше тихо и успокоително.

— Да, сър — бавно облиза устни Мънси. — Простете, сър.

— Всичко е наред, синко. Постъпил си добре.

— Не знам как пропуснах онзи, който го направи. Ръфна ме като куче, преди Донадио да го довърши — вдигна глава към Алиша. — Изобщо няма да познаете, че е момиче, като я видите как се бие. Надявам се, че няма да се сърдите, че я помолих да ме върже и да ме прибере у дома.

— Това е твое неотменимо право, Мънси. Това е твое право, като войник от експедицията.

Тялото на Мънси се сви в конвулсии, поредица от три силни спазъма. Устните му се извиха и разкриха празнините между зъбите му. Питър усети как войниците застанаха нащрек, заобиколиха го, с ръце на ножовете си, бързо, подсъзнателно движение. Но Гриър приклекна до болния войник, без да трепне.

— Ами мисля, че сега е моментът — каза Мънси, когато спазмите преминаха. Питър не откри нито нотка страх, в погледа му, само спокойно приемане. Всички цветове бяха изчезнали от лицето му, изпити като вода в яма. Вдигна вързаните си ръце да избърше потта от челото си с окървавената кърпа.

— Така е, както са разказвали. Няма да е проблем, предпочитам ножа, майоре, бих искал да почувствам как тялото ми се освобождава.

Гриър кимна одобрително.

— Достоен мъж си, Мънси.

— Нека го направи Донадио, ако не възразявате. Мама все повтаряше, че човек трябва да танцува с онзи, който го е довел на танците, а пък тя почти ме върна. Можеше и да не го прави — примигваше вече с очи, от него се лееше пот. — Исках само да кажа, че за мен беше чест, сър. Както и с генерала. Исках да се прибера, за да ви го кажа. Но мисля, че е по-добре да се отдръпнете, майоре.

Гриър стана и се отдръпна. Всички застанаха нащрек. Извиси глас към всички:

— Този мъж е войник от Експедиционния! За него е време да поеме последния си път! Почест, ефрейтор Мънси. Хип хип…

— Урааа!

— Хип хип…

— Урааа!

— Хип хип…

— Урааа!

Гриър измъкна ножа си и го подаде на Алиша. Лицето ѝ беше овладяно, не издаваше никакво чувство: лицето на войник, лицето на дълга. Сграбчи ножа в юмрук и коленичи пред Мънси, който отново беше оборил глава, чакаше с отпуснати ръце в скута си. Алиша приведе глава към Мънси, докато челата им не се допряха. Питър видя, че устните ѝ се движат, прошепва тихи думи към него. Не почувства ужас, само учудване. Моментът сякаш беше замръзнал във времето, не беше поток от събития, а застопорено и цяло събитие — граница, която, веднъж пресечена в едната посока, вече беше невъзможно да бъде пресечена в обратната. Смъртта на Мънси беше само част от смисъла ѝ.

Ножът свърши работата си, още преди Питър да разбере какво се случва. Когато Алиша отпусна ръка, той беше забит до дръжката в гърдите на Мънси. Очите му бяха отворени, широки и влажни, устните му се раздвижиха. Алиша прихвана лицето му, нежно, както майка прегръща детето си.