Лебедова песен [bg]

Атаката приключи за няколко минути и войниците се оттеглиха в гората. Ранените пълзяха около стената, а мъртвите лежаха там, където бяха паднали. Бранителите на западната част на стената надигнаха ликуващи викове, но една фигура, яхнала кон, се разкрещя:

— Не! Спрете! Спрете!

По бузите на Суон течаха сълзи, а изстрелите продължаваха да ехтят в главата ѝ.

— Спрете! — Тя млъкна, когато Муле се вдигна на задните си крака и зарита във въздуха. Насочи коня към Сестрата, която стоеше наблизо със своята пушка с рязана цев. — Накарай ги да спрат! — каза момичето. — Току-що убиха хора! Не трябва да се радват за това!

— Те не са радват заради убийствата — отвърна Сестрата. — Радват се, че самите те не са убити. — Тя посочи към трупа на мъж, който лежеше на три метра от тях с дупка в лицето. Един човек му вземаше пистолета и патроните. — Ще има още много такива. Ако не издържаш на това, по-добре се прибери.

Суон се огледа. Една жена се беше проснала на земята и стенеше, докато друга жена и един мъж ѝ превързваха уцелената от куршум китка с откъснати от риза ивици плат. На няколко крачки от тях тъмнокос мъж се гърчеше и умираше. Кашляше кръв, докато няколко човека се опитваха да го утешат. Момичето потрепери от ужас и погледна отново Сестрата, която спокойно презареждаше пушката си.

— По-добре върви — предложи ѝ тя.

Суон беше разкъсана — знаеше, че трябва да е навън с хората, които се биеха, за да я защитят, но не издържаше да гледа смъртта. Звукът от изстрелите беше хиляди пъти по-лош от всички болезнени звуци, които беше чувствала през живота си.

Преди да реши дали да се скрие, или да остане, се разнесе гърлен рев на двигател от другата страна на стената. Някой изкрещя:

— Господи! Погледнете това!

Сестрата побърза да отиде на стената и се качи върху насипа пръст.

От гората, на двадесетина метра вляво от нея, се появи танк. Широките му вериги мачкаха ранените и мъртвите. Зурлата на оръдието беше насочена право в стената. По целия танк бяха закачени — подобно на някакви гротескови украшения — човешки кости, завързани с тел: крака, ръце, гръдни кошове, тазове, гръбначни стълбове и черепи, на някои от които все още висяха скалповете. Танкът спря точно в края на гората. Двигателят му ръмжеше като диво животно.

Люкът се отвори. Появи се ръка, която размаха бяла кърпичка.

— Не стреляйте! — провикна се Сестрата. — Нека първо видим какво искат!

От люка излезе глава с шлем, бинтовано лице и скрити зад танкистки очила очи.

— Кой командва там? — провикна се Роланд Кронингер към редицата от лица на проклетата стена, които виждаше като набити на колове отрязани глави.