Тай-пан

Кълъм бе отпаднал, мозъкът му едва функционираше. Той погледна накъдето сочеше Тес. На могилата техният почти завършен дом бе останал без покрив и бе отместен от основите си.

— О, скъпи! — каза тя. — Какво ще правим сега?

Той не отговори. Страхът й нарастваше, като чувстваше тревогата му.

— Хайде, любов моя. Да отидем в хотела, после на „Уайт уич“. Хайде, любов моя!

Скинър се затича към тях. Лицето му бе мрачно, дрехите му — разкъсани и мръсни.

— Извини ме, мистър Кълъм. Къде е тай-пан?

— Какво?

— Тай-пан. Знаеш ли къде е? Трябва веднага да го видя.

Кълъм не отговори.

— Той… той е мъртъв — обади се Тес.

— А?

— Мъртъв е, мистър Скинър. Ние, аз и Кълъм, го видяхме. Мъртъв е. Във фабриката.

— О, господи, не! — каза Скинър със сподавен глас. Проклетата ми „съдба!“ — помисли той.

Той промърмори съболезнования и се върна в печатницата си при разрушената машина.

— Ти си издател собственик! — извика той. — На какво? Ти нямаш машина. Нямаш и пари, за да си купиш нова. Тай-пан е мъртъв и не можеш да вземеш от него пари назаем. Ти не притежаваш нищо, ти си разорен! Разорен! Какво, по дяволите, ще правиш сега?

Той ритна с крак купчина отломъци, без да обръща внимание на работниците си, които търпеливо стояха настрана. Защо, по дяволите, трябваше да умре точно сега?

Той крещя още няколко минути, после седна на един висок стол.

— Какво ще правиш? Съвземи се! Помисли!

„Добре — каза си, — първо трябва да продължа издаването на вестника. Специално издание. Как? На ръчна преса. Да, ръчна преса. Имаш работна ръка и можеш да го направиш. След това?“

Погледна към работниците, които го наблюдаваха.

„След това ще си затваряш устата. Издаваш вестника, отиваш при безпомощния млад идиот Кълъм и го убеждаваш да вложи пари за купуването на нова преса. Можеш лесно да го продумаш. Да. И си затваряш устата.“

Влезе Блоър. Лицето му бе безжизнено.

— Добро утро — каза той. — Каква ужасна бъркотия! Стоянките изчезнаха. Конюшнята също. Всичко. Загубих четири коня — скопения кон също, по дяволите!

— Тай-пан е мъртъв.

— О, Господи! — Блоър се облегна на разбитата врата. — Това е ужасно! О, няма значение, мисля, че всичко бе твърде хубаво, за да бъде вечно.

— А?

— Хонконг, конният клуб — всичко! Това погреба всичко. Така е. Колонията е опустошена. Този нов глупак Уолън ще се оглежда на около и ще се смее глупашки. Няма надежда без тай-пан. Харесвах този човек, дявол да го вземе!

— Той те изпрати при мене, нали? Да ми предадеш посланието?

— Не — каза Блоър. Тай-пан бе го заклел да пази това в тайна.

Тайната си е тайна.

— Бедният! Може би е по-добре, че не остана жив, за да види края на колонията.

Скинър го хвана под ръка и посочи към пристанището.

— Какво има там?!

— А? Пристанище, за бога!

— Бедата е, че хората не използват главите и очите си. Флотата е оцеляла — и всички търговци! Загубихме само една фрегата. Но ще я ремонтираме и тя ще бъде на вода след една седмица. Същото е положението с „Рестинг клауд“. „Бостон принсес“ се разби в Каулуун. Но това е всичко. Не разбираш ли? Най-страшният тайфун, кой то историята познава, постави Хонконг на изпитание. Но флотата оцеля и продължава да развява флаговете си с милостта на Бога. Тайфунът бе голям джос. Мислиш, че адмиралът няма да разбере? Смяташ ли, че твърдоглавият Кънингтън, каквото и да мисли този смахнат генерал, не знае, че мощта на нашата флота е запазена? Морската мощ, бога ми!