Червения рицар
- Автор: Камерън Майлз
- Серия: Синът на предателя #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илиана Велчева
- Жанр: Эпическое фэнтези
Электронная книга - «Червения рицар». Краткое содержание книги:
Всички стояха безмълвно под дъжда. Оцелелите. Аткорт, Бруз и Дългата лапа, сер Алкеос, който носеше червена туника и беше застанал до рицарите, Йони приставът, Пияндето, Безглавия. Рицари, оръженосци, стрелци и слуги, мъже и жени, войници, проститутки, перачки, селянки и прислужници, които не откъсваха поглед от капитана и чакаха да заговори.
Като пълен глупак той не си беше приготвил реч, но нуждата беше осезаема, почти като заклинание.
— Победихме — изрече Червения рицар. Младежкият му глас стържеше като грак на гарван. — Опазихме крепостта от един Властелин на Дивото, само че нито един от тези мъже и жени не загина, за да я удържи, нали? — Той погледна към Йеханес, който срещна погледа му и едва забележимо кимна в знак на съгласие. — Те умряха за нас. Ние даваме живота си един за друг. Навън хората лъжат, мамят и се предават едни други. Ние не постъпваме така. — Капитанът добре знаеше, че това не е вярно, но на погребение се говорят красиви думи и той знаеше и това. — Даваме всичко от себе си, за да издържим и човекът до нас да оцелее. С вас сме живи и го дължим на тях. Можеше да умрем ние, но си отидоха те. — Той успя да се усмихне. — Дадоха живота си за приятелите си. Кой би могъл да стори повече от това? Помнете — всяка чаша вино, всеки, с когото си легнете, всеки нов ден, всяка глътка въздух… дължите ги на онези, които легнаха в земята. — Капитанът мерна най-дребния труп — Сим Долния. — Както и да са живели, умряха като герои. — Той повдигна рамене и погледна към абата. — Подозирам, че теологията учи друго.
Не искаше да спре дотук, но риданията му бяха твърде силни и той осъзна, че е коленичил до купчината влажна земя, под която почиваше Жак. Жак, който бе спасил живота му толкова пъти.
— Йесу рече: „Аз съм пътят и животът“ — започна абатът с тих, спокоен глас, а капитанът се постара да не слуша молитвите на ротата.
Накрая някой сложи ръка на рамото му. Стори му се съвсем лека — не беше нужно да отваря очи, за да разбере чия е. Изправи се, а Амичия се отдръпна, сведе поглед към земята и се усмихна.
— Казах си, че ако продължаваш да стоиш на колене, гърбът ти пак ще пострада — рече тя.
— Омъжи се за мен — помоли той. Цялото лице го болеше от плач. В този миг осъзна, че Амичия не я е грижа нито как изглежда, нито как хрипти гласът му и тази мисъл му се стори удивителна.
Тя му се усмихна.
— Ще ти отговоря утре. Отвори ми — помоли послушницата и на Червения рицар му се стори, че долавя огромно напрежение в гласа ѝ. Каза си, че сигурно е уморена и отвори вратата, а тя влезе, като странеше от Хармодий. Вместо това веднага изтегли капитана на своя чуден зелен мост, но той вече не беше просто зелен. Небето над главите им блестеше в златистосиньо, слънцето сияеше като великолепно бижу, водата под моста беше прозрачна като диамант, а пяната ѝ му се стори по-бяла и от най-чистия облак. Дърветата до едно бяха разцъфнали, а листата им искряха в зелено и златно. Наоколо ухаеше на чиста вода, свеж въздух и всички цветя на света.
„Господи“ — неволно изрече той, а бадемовидните ѝ леко ко̀си очи му се усмихнаха. Тя прокара ръце по тялото му и облекчи дузина дребни болежки, а буцата в гърлото му се стопи.
„Не съм се самозабравила дотолкова, че да изцеря скръбта ти“ — рече тя.
Капитанът взе ръцете ѝ в своите.
„Точно ти ще я изцериш“ — отвърна той.
Амичия му се усмихна, притисна устни към неговите и затвори очи. После се отдръпна.
„Довиждане“ — каза тя.
„До утре — отговори той. — Аз… обичам те.“
Послушницата се усмихна.
„Разбира се, че ме обичаш — отвърна Амичия с тон, който малко му напомни за началото на познанството им, но после омекна. — И аз те обичам.“
Тя се обърна и си тръгна в дъжда, а той я гледа, докато сивото ѝ наметало се сля с небето, каменния двор и склоновете на хребета.
Изведнъж се оказа, че услугите му много се търсят. Прие назначение на изток — щеше да служи при морейците заедно със сер Алкеос. Подписаха договора само седмица след битката, след близо час разгорещено, наглед гневно пазарене, което приключи с няколко чаши вино и приятелска прегръдка.
Червения рицар взе капитанската си палка и излезе от шатрата си — ротата отново беше разквартирувана в равнината, за да може кралското домочадие да се настани в крепостта. Той яхна хубавичката източна кобила, която беше купил от търговеца Рандъм. Чудотворното церене нямаше как да оправи полуизядения му крак, той трябваше да лежи известно време и с удоволствие му я продаде, за да припечели нещо.