Братството
- Автор: Боуден Оливер
- Серия: Орденът на асасините (Assassin's Creed) #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978-954-389-128-3
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Братството». Краткое содержание книги:
Рим е под властта на коварния род на Борджиите. Някога могъщ, сега градът е в разруха, потънал в кръв, политически интриги и религиозни вражди. Чезаре Борджия, по-подъл и опасен от баща си — Папата, няма да се спре пред нищо, за да покори цяла Италия…
Само един човек може да освободи хората от неговата тирания — Ецио Аудиторе. Но в тази битка той няма да е сам. Зад него ще застане Братството на асасините.
Вторият роман на Оливър Боудън по култовата серия компютърни игри Assassin’s Creed ни отвежда на епично пътешествие из мистериозния свят на най-смелите бойци — безпощадните асасини.
Assassin’s Creed: Brotherhood е един от най-значимите и дългоочаквани проекти за 2010 г. и е носител на наградата „Най-добра екшън игра“.
Напредваше бавно, а над главата му се стрелкаха прилепи и излитаха в нощта. Мястото бе пропито с миризмата на изпражненията им. Невидими насекоми и други създания се разбягваха под нозете му. Наруга ги мислено, че вдигат шум, който му се струваше като оглушителен грохот, но човекът, устроил му засада — ако имаше такъв — така и не се появяваше.
Тогава зърна отново пламъка и чу — беше готов да се закълне — тихо скимтене. Забеляза, че пещерата не е толкова малка, колкото изглеждаше отвън, и че проходът завива леко и същевременно се стеснява, отвеждайки към по-дълбок мрак. Продължи напред и отблясъците, които бе видял по-рано, се оказаха малък огън, осветяващ приведена фигура.
Тук въздухът беше малко по-свеж. Явно в тавана имаше отвор, който не се виждаше. Благодарение на него гореше огънят. Едио стоеше неподвижно и наблюдаваше.
Скимтейки, създанието протегна кокалестата си лява ръка, мръсна и кльощава, и улови за единия край железен прът, пъхнат в жаравата. Другият край бе нажежен до червено и треперейки, човекът-вълк го вдигна, събра смелост и го притисна към кървавия чукан на дясната си ръка, надавайки приглушен вик.
Беше създанието, което Ецио бе осакатил.
В момента, когато болката и импровизираното лечение погълнаха вниманието на сакатия, Ецио скочи напред. Едва не закъсня, понеже създанието беше бързо и почти му се изплъзна, но той успя да сключи пръсти около здравата му ръка. Не беше лесно, понеже кожата бе хлъзгава от мръсотия, а вонята, която създанието излъчваше при всяко помръдване — непоносима, но Ецио не отпусна хватката. Задържа дъх, подритна надалеч железния прът и попита:
— Кой, по дяволите, си ти?
— Гърр… — гласеше отговорът.
Със свободната си ръка, все още покрита с бронирана ръкавица, Ецио го халоса силно с юмрук по главата. Кръв избликна точно до лявото око на мъжа и той простена от болка.
— Какво си ти? Говори!
— Гърр…
Отворената му уста разкри изпочупени сивкави зъби, а дъхът, излетял от нея, би засенчил дори вонята на пияна проститутка.
— Говори!
Ецио опря острието на сабята си до раната на ръката и го завъртя. Не разполагаше с време да си играе на котка и мишка с това окаяно същество. Притесняваше се за коня си.
— Аррр…! — Нов стон, после през ръмженето долетяха груби, почти неразбираеми думи на добър италиански: — Аз съм следовник на Secta Luporum.
— Сектата на вълците? Какво, по дяволите, е това?
— Ще разбереш. Това, което направи тази нощ…
— О, млъквай!
Стисна го още по-здраво, разбута огъня, за да стане по-светло, и се озърна наоколо. Сега забеляза, че се намира в помещение със сводест таван, навярно издълбано нарочно. Имаше само няколко стола и груба маса с купчина пергаменти, затиснати с камък.
— Братята ми ще се върнат скоро и…
Ецио го повлече към масата, сочейки с меча си листовете.
— А това? Какво е това?
Мъжът го погледна и се изплю. Ецио доближи отново върха на сабята си до кървавата ръка.
— Не! — изпищя мъжът. — Не!
— Тогава ми кажи.
Ецио впи очи в листовете. Налагаше се да свали сабята, макар и за кратко, за да ги вземе. Част от написаното беше на италиански, друга — на латински, но имаше и символи, наподобяващи писмо, които не можеше да разчете.
В този миг чу шумолене от посоката, откъдето беше дошъл. Очите на човека-вълк светнаха.
— Нашите тайни — каза той.
В същия момент две създания влетяха в помещението, ръмжейки и размахвайки стоманените си нокти. Заложникът на Ецио се отскубна и понечи да хукне към тях, но Ецио му отсече главата и я търкулна към приятелите му. Застана от другата страна на масата, грабна листовете, а масата запрати към враговете си.
Огънят започна да тлее. Трябваше да се разбърка отново или да се добавят още съчки. Очите на Ецио напрегнато потърсиха хората-вълци. Приличаха на сиви сенки в стаята. Той отстъпи в мрака, натъпка листовете в туниката си и зачака.
Макар да притежаваха силата на безумци, противниците му не бяха особено сръчни, освен може би в изкуството да плашат околните. Определено не съумяваха да се придвижват тихо и безмълвно. Използвайки ушите си повече от очите, Ецио успя да ги заобиколи, прилепен към стената, и застана зад тях, докато те още си мислеха, че е някъде в тъмнината отпред.