Тя е тъмата
- Автор: Кук Глен Чарльз
- Серия: Черният отряд #8
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Лира Принт
- ISBN: 9789548610803
- Переводчик: Пепа Соколова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Тя е тъмата». Краткое содержание книги:
Белези от катаклизъм обезобразяват равнината, помнеща времена на мрачно съвършенство. Назъбена пукнатина прорязва като мълния повърхността й. Пролуката никъде не е толкова широка, че дете да не може да я прекрачи, но изглежда бездънна. Разстила се мъгла. Тук-там прозират намеци за цвят. Всеки цвят се изпълва с хиляди черни и сиви оттенъци.
В сърцето на равнината се извисява огромна сива крепост — тайнствена и по-древна от всеки записан спомен. Стара кула се е срутила напряко на цепнатината. От сърцето на укреплението се носи ужасно, дълбоко и бавно туптене — като на дремещо сърце на света, разцепващо древната тишина.
Смъртта е вечност. Вечността е камък. Камъкът е мълчание.
Камъкът не може да говори, но помни.
Така че, какво ли тук си заслужаваше да бъде докладвано? Че Господарката трябва да си почине малко?
Може би. Изтощението би могло да попречи на вярното решение в критичен момент.
Започнах да се връщам, носейки се нагоре и над езерото Танжи, което беше дяволски внушително дори от гледната точка на Пушека.
Треперех на студения вятър…
Навън с Пушека нямаше никакъв вятър. Нито топлина, студ, глад или болка. Беше просто съществуване и гледка.
И страх.
Защото там, в сгъстяващата се тъмнината над южния бряг на езерото, имаше мрачен призрак с много ръце, гърди и злонамерени черни устни, разтеглени във вампирска усмивка.
Там, навън, може да се паникьосате. Аз го сторих.
18
— Добре ли си? — попита Едноокия, когато се появих пред каруцата. Навън беше тъмно. Той беше разпрегнал конете наблизо, за да се нахранят, беше запалил огън и сега седеше на капрата, зает да полира копие, което изглеждаше като издялкано от абаносово дърво — бляскаво инкрустирано със стотици сребристи гротескни фигури.
— Мяташе се и крещеше там отзад.
— Благодаря, че дойде да видиш какво не е наред.
— Дъртата каза, че го правиш през цялото време. Не изглеждаше да си струва безпокойството.
— Вероятно не си струваше. Тъкмо ти свивах запаса от бира. — Не беше вярно, но имах чувството, че наоколо можеше да се намери. Дори през най-лошите времена на обсадата при Деджагор той и Гоблин успяха да произведат нещо, за което претендираха, че е бира.
Едноокия мълча достатъчно дълго, за да се издаде. Ако тази проклета каруца останеше на едно място достатъчно време, нещо — иначе предназначено за храна или конски фураж — щеше да се превърне в парлива и алкохолна течност.
— За какво е копието? — попитах. — От известно време не сме го виждали. — Той го бе създал със специалното предназначение да убива Господари на сенките.
— Говорих с някои от братята, които са били с дивизията на Господарката. Наминаха преди малко, докато ти хъркаше. Кофата и Червенокосия. Казаха, че наскоро видели на три пъти голяма черна котка. Разбрах, че трябва да съм подготвен възможно най-добре.
Не звучеше като да е загрижен, но беше. Това копие представляваше шедьовъра на неговото изкуство.
Котката вероятно беше видоменител, наречен Лиза Даела Боуалк, която не можеше да променя животинската си форма, защото Едноокия уби нейния учител, преди да я научи как става. Преди се бе опитвала да го сгащи. Едноокия изглеждаше сигурен, че ще се пробва отново.
— Хвани я, ако можеш — му казах аз. — Струва ми се, че бихме могли да я използваме, ако за малко я оставим на Господарката.
— Правилно. Това ще бъде основната ми мисъл.
— Отивам да видя Стареца.
— Кажи му, че искам да си ида вкъщи. Тук е дяволски студено за дъртак като мен.
Подсмихнах се, както се и предполагаше да сторя. Слязох на земята, въпреки сковаността си и се насочих в посоката, където предполагах, че е Знахаря, съдейки по гъстотата на огньовете. Добре е, че аз и Едноокия свикнахме да си говорим на древни езици. Преди да съм изминал и пет крачки, от сенките пристъпи Тай Дей. Не каза нищо, но беше там — желан или не, за да ми пази гърба.
19
Пътуването продължаваше. Каруците се чупеха. Животните осакатяваха. Мъжете се нараняваха. Слоновете се оплакваха от времето. Както и аз. На няколко пъти валя сняг — не покривало от големи меки мокри снежинки, а шибани от вятъра сачми, които жилят кожата ти и веднага се стопяват без следа.
Добрата новина беше, че конницата на Могаба никога не се изпречи на пътя ни. Тя не представляваше проблем, стига фуражирите и разузнавачите да не се разгръщаха твърде напред. Подозирам, че Могаба беше по-заинтересован да знае къде сме, отколкото да прахосва войници в опит да ни спрат, преди да сме стигнали до силната му позиция.
После, един следобед, никой не получи рутинните заповеди за почивка и бивак. Войниците се препъваха мрачно напред, кълнейки хапещия вятър, като си напомняха един на друг, че генералите рядко са здравомислещи и с неопетнено потекло. Нямаше да са генерали, ако бяха.
Отидох да потърся Капитана.
Той беше там, с големите си гарвани на раменете. Други кръжаха над него, препирайки се. Усмихваше се, единственият щастлив глупак в армията. Генерал на генералите.
— Здрасти, шефе. Цялата нощ ли ще се гърбим?