Тя е тъмата
- Автор: Кук Глен Чарльз
- Серия: Черният отряд #8
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Лира Принт
- ISBN: 9789548610803
- Переводчик: Пепа Соколова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Тя е тъмата». Краткое содержание книги:
Белези от катаклизъм обезобразяват равнината, помнеща времена на мрачно съвършенство. Назъбена пукнатина прорязва като мълния повърхността й. Пролуката никъде не е толкова широка, че дете да не може да я прекрачи, но изглежда бездънна. Разстила се мъгла. Тук-там прозират намеци за цвят. Всеки цвят се изпълва с хиляди черни и сиви оттенъци.
В сърцето на равнината се извисява огромна сива крепост — тайнствена и по-древна от всеки записан спомен. Стара кула се е срутила напряко на цепнатината. От сърцето на укреплението се носи ужасно, дълбоко и бавно туптене — като на дремещо сърце на света, разцепващо древната тишина.
Смъртта е вечност. Вечността е камък. Камъкът е мълчание.
Камъкът не може да говори, но помни.
Някой почти ме сбърка с изоставащ от частта си войник на сенчестите, но късметът ми издържа и се върнах цял до каруцата. Едноокия изпсува:
— Бих искал да докопам умната глава, решила, че това е път. Проклетата седалка разби задника ми на пастет.
— Би могъл да се ожениш, да се пенсионираш, да се откажеш и да отглеждаш ряпа.
— Имаш сериозен проблем с мисленето, хлапе. Изникна ли нещо интересно?
— Не съвсем. Но поемем отново. Веднага след като престанеш да дрънкаш.
— Проклети хлапета. Опитваш се да бъдеш мил… — Лявото задно колело пропадна в дупка, разтърсвайки цялата каруца, и му затвори устата, поне за времето, което му отне да подреди внушителен брой проклятия, за да насочи впряга. Настаних се удобно с Пушека.
Понеже неосъзнатият магьосник изглеждаше особено хрисим днес, аз реших, че може би е време да изпитам границите му, за да видя дали ще успея да го изтикам близо до неща, които преди отказваше да доближи.
Започнах със земите на юг от Наблюдателницата, след бегъл поглед просто да се уверя, че нищо ново не се случваше с Оплаквача и Дългата сянка.
В резултат на катастрофата Киаулун не беше привлекателен. Наблюдателницата, макар и бляскава, представляваше маска на лудост и отчаяние. Отвъд лежаха скалисти сиви склонове, почти достатъчно стръмни, за да бъдат наречени стени на укрепление. Пътят водеше от Киаулун покрай Наблюдателницата и нагоре по покрития със скални късове склон. Беше път, видял изобщо малко движение някога, макар и да беше ясно очертан. Само няколко упорити, издръжливи бурени бяха пуснали корени тук. С изключение на едно малко свлачище, никоя скала изглежда нямаше желание да остане на повърхността на пътя.
Опитах се да поведа Пушека в тази посока.
Радвах се на по-голям успех от всякога, което означаваше, че смогнах да премина половината разстояние от Наблюдателницата до разлома, преди Пушека изобщо да откаже да продължи нататък.
Някой ден Черния отряд щеше да извърви този път. Никой друг изобщо не го е преминавал, но ние щяхме. Това беше пътят към Катовар. Пътят, който щеше да ни отведе до нашите корени.
От Киаулун подкарах Пушека на север в безразборно търсене на Ловеца на души — лудата, порочна сестра на Господарката. Не открих непосредствено очевиден знак, но тя беше изкусна в криеницата. Съсредоточих се върху Стареца, като започнах да използвам умението на Пушека да се движи през времето, както и пространството, за да проследя гарваните, които следваха армията и се навъртаха около него.
Измамих страхливеца само за момент. Достатъчно дълго, за да се пренеса към проклятието на Господарката.
Тя беше сред пущинак, съвсем сама, с изключение на нейните галеници. Ядеше. Нещо, което никога не бях виждал или чувал да прави Ловеца на души. Изглеждаше великолепна. Разкошна, както може да бъде само злото. За миг усетих същата внезапна болка, която почувствах първия път, когато видях Сахра.
Мисълта за Сахра ме сепна. Тук, навън, беше моето време, освободено от тази болка…
За мига, в който изгубих концентрацията си, страхливата душа на Пушека сякаш почувства колко близо се намира до Ловеца на души. Той избяга, сякаш отвратен. Не се противих. Аз също исках да бъда далеч оттам.
Ловеца на души беше побъркана, смела до безумие, склонна да прави почти всичко, което я забавлява.
Напоследък вероятно си е правила голям купон.
Ако можеше да се вярва на погледа на Пушека, точно сега тя беше на по-малко от миля, тук, насред армията, незабелязана, толкова близо, че би могла да удари на мига всеки, независимо къде; когато й хрумне. А подобни пориви я спохождаха.
Стареца трябваше да знае…
Или знаеше?
Вероятно, защото гарваните имаха ограничена издръжливост.
Махнах се оттам и отведох Пушека обратно в двореца в Талиос. Изглежда там той се чувстваше удобно. Отидохме в стаята, където го криехме така дълго. Там се трупаше прах. Изгубените анали бяха все така скрити, както ги бях оставил.
В друга част на двореца Радишата трупаше опит във всекидневното занимание да управлява империя, тя и всичките могъщи жреци, лордове и служители, действаща с претенцията, че за момента замества брат си — Прабриндрах Драх. Докато всички приемаха да не забелязват проточилото се отсъствие на принца, държавната машина продължаваше да функционира сравнително добре.
В интерес на истината, макар и никога публично заявявано, държавата функционираше много по-ефективно без присъствието на принца, който да филтрира и омекотява волята на сестра си.