Виелица на сенките [bg]

— Делер, Халас! — Алистан Маркауз повика джуджето и гнома. — Погребете ги тези тримата. Не е нужно да се мотаем дълго тук.

С това разговорът приключи, само Халас и Делер недоволно замърмориха, че са воини, а не гробари.

— Е, какво ще кажеш за това, Гарет? — попита Змиорката, когато се отдръпнах настрани.

— Елфи — свих рамене аз, мислейки, че ме пита как се отнасям към неотдавнашното убийство.

— Нямам предвид това — намръщи се Змиорката. — Говоря за входа в Храд Спайн.

— А къде е той? — изръмжах аз.

Кли-кли трагично въздъхна:

— Гарет, ти си безнадежден! А ей това какво е, ако не вход?

— Хълмът?! — изумих се аз.

— Хълмът — подигравателно повтори и изкриви физиономия Кли-кли. — Отвори си очите! Какъв, да се задавиш с кост дано, хълм? Иди и го обиколи!

— Добре, добре! Само недей да крещиш — успокоих го аз. — Главата ми се пръска от пищенето ти.

Това май наистина беше входът към Храд Спайн, най-малкото при по-внимателна проверка хълмът се оказа изкуствено създаден. Но не беше учудващо, че се заблудих — тъй като постройката беше много стара (някъде от зората на Тъмната епоха!), задната страна на съоръжението беше обрасла с трева и храсти. Когато заобиколих хълма и се озовах от другата страна, разбрах, че с епохата малко бях сгрешил. Разбира се, че портата не беше от времето на Тъмната епоха (макар че именно тогава неизвестните същества са създали първите и най-дълбоки нива на Храд Спайн). Портата се появила много по-късно — по време на разцвета на елфи и орки. Просто когато в Костните дворци се пробудило древното зло и елфите и орките (а след това и хората) оставили гробниците на милостта на времето, портата вече никой не я поддържал и обрасла с гора. Макар че преди тук не е имало никаква Заграбия, още по-малко Златната гора. Само за няколко хилядолетия дърветата превзели всичко. Превземали, докато не погълнали портата и не я скрили от чужди погледи.

От тази страна хълмът изглеждаше като отсечен с нож. И вместо трева и храсти имаше правоъгълен вход с височина от около три човешки ръста. Слънчевите лъчи падаха върху каменния под, който продължаваше в тъмнината.

Аз потреперих.

— Е, какво ще кажеш за това, Гарет? — отново ме попита гаракецът.

— Наистина ли стигнахме? — все още не можех да повярвам аз.

— И още как! Гледай сега! — Кли-кли се втурна към входа, пъхна глава вътре, без изобщо да се притеснява, че някой ще я отхапе, и извика:

— Бу!

— У… у… у… у… у! — отговори му ехото.

— Кли-кли… — Фенерджията се присъедини към нашата компания. — Стига с тези глупости.

— Не се притеснявай, Мумр, няма да ни изядат! — безгрижно махна с ръка шутът. — Това е просто вход, коридорът продължава хиляди ярда, като постепенно се спуска надолу. Оттук до първото ниво има наистина много път.