Големите малки лъжи [bg]

— Здравей — отвърна Абигейл и се усмихна на Джейн с внезапен изблик на неочаквана топлота. Имаше ослепителната усмивка на Маделин, но ако изключим това, човек никога не би ги взел за майка и дъщеря. Абигейл имаше по-тъмен цвят на кожата и по-остри черти. Косата ѝ, отметната назад, бе раздърпана и невчесана, сякаш току-що се надигаше от леглото, и носеше безформена като чувал рокля върху черен клин. Ръцете ѝ бяха изрисувани с къна в сложни плетеници чак до лактите. Единственото бижу, което носеше, бе сребърен череп, висящ на черна връзка за обувки около шията ѝ. — Татко ще ме вземе — каза тя.

— Какво? Не, няма да те вземе — отвърна Маделин.

— Да, ще остана да спя у тях довечера, защото утре ще ходим на едно място с Луиза и трябва да сме там рано, а то е по-близо до къщата на татко.

— Десет минути по-близо, не повече — запротестира Маделин.

— Просто е по-лесно да се отиде дотам от къщата на татко и Бони. Можем да тръгнем по-бързо. Няма да седим и да чакаме в колата, докато Фред си търси обувките, а Клоуи се връща вкъщи, за да си вземе друга кукла „Барби“ или нещо такова.

— Предполагам, че на Скай никога не ѝ се налага да се връща, за да вземе кукла „Барби“.

— Бони никога не би позволила на Скай да играе с кукла „Барби“, дори и след милион години — каза Абигейл и завъртя очи към тавана, сякаш това бе очевидно за всеки. — И ти не би трябвало да позволяваш на Клоуи да си играе с такива, мамо; те са, ами… в тях няма капчица женственост и дават нереални очаквания относно формите на тялото.

— Е, влакът е заминал, що се отнася до Клоуи и Барби.

Маделин се усмихна печално на Джейн.

Отвън се чу автомобилен клаксон.

— Това е той — каза Абигейл.

— Ти вече си му звъннала? — попита Маделин. Лицето ѝ почервеня. — Организирала си това, без да ме питаш?

— Питах татко — отвърна Абигейл, заобиколи масата и целуна Маделин по бузата. — Чао, мамо. Приятно ми бе да се запознаем — усмихна се тя на Джейн. Как да не я хареса човек.

— Абигейл Мари! — Маделин стана от масата. — Това е недопустимо. Не може просто ей така да избираш къде ще прекараш нощта.

Абигейл спря и се обърна.

— Защо не? Защо ти и татко трябва да решавате чий ред е да ме получи? — Джейн отново видя прилика с Маделин в начина, по който Абигейл трепереше от гняв. — Сякаш аз съм нещо, което притежавате. Все едно съм кола, която използвате по график.

— Не е така — започна Маделин.

— Точно така е.

Отвън отново се чу автомобилен клаксон.

— Какво става? — В кухнята влезе мъж на средна възраст със смъкнат до кръста неопренов костюм, който разкриваше широк, много космат гръден кош. Придружаваше го малко момченце, облечено по абсолютно същия начин, само дето гръдният му кош беше крехък и нямаше косми. — Баща ти е отвън — каза той на Абигейл.