Хари Потър и Орденът на феникса

— Оттогава виждал ли си я старата Фиги? — поинтересува се той.

— Не, не съм виждал никого — отвърна момчето.

— Гледай сега… Аз нямаше да си тръгна — заоправдава се с жален гласец Мъндънгус, след като се наведе напред, — ама се отвори чудесна възможност да се спазаря…

Хари усети как нещо го бръсва по коленете и трепна, но се оказа, че е Крукшанкс, кривокракият риж котарак на Хърмаяни, който се отърка още веднъж с мъркане о глезените на момчето, после се метна в скута на Сириус и се сви на кравай. Той го зачеса разсеяно между ушите и все така начумерен, се извърна към Хари.

— Добре ли прекарваш лятото?

— Не, ужасно — отвърна момчето.

За пръв път върху лицето на Сириус се мерна нещо като усмивка.

— Направо ти се чудя защо се оплакваш.

— Моля? — ахна невярващо Хари.

— Лично аз щях да се радвам, ако ме бяха нападнали диментори. Една смъртоносна схватка за душата ми щеше да внесе малко тръпка в еднообразния ми живот. Смяташ, че си прекарал зле, но поне си имал възможност да излизаш, да се поразтъпчеш, да се посбиеш… А аз цял месец не съм си подавал носа навън.

— Защо така? — сбърчи чело Хари.

— Защото Министерството на магията още ме преследва, а Волдемор вече знае, че съм зоомаг, Опаш непременно му е казал и великото ми прикритие става безполезно. Не мога да помогна много на Ордена на феникса… така поне смята Дъмбълдор.

Изрече името на директора някак безизразно и Хари разбра, че и Сириус му е сърдит. Изпита внезапен прилив на обич към своя кръстник.

— Ти поне знаеш какво се случва — отбеляза момчето бодро.

— Друг път знам! — рече ехидно Сириус. — Не правя нищо, освен да слушам отчетите на Снейп и злобарските му подмятания, че, видите ли, той непрекъснато се излагал на опасност, докато аз съм си клател краката и съм си живеел живота… Все подпитва докъде съм стигнал с чистенето…

— Какво чистене? — полюбопитства Хари.

— Мъчим се да направим къщата годна за обитаване от хора — обясни Сириус и махна с ръка към потискащата кухня. — От десет години, откакто скъпата ми майка се спомина, тук не е живял никой, ако не броим старото й домашно духче, ама на него му хлопа дъската и от цяла вечност не е пипало нищо.

— Сириус! — рече Мъндънгус, който вместо да следи разговора, изучаваше най-подробно един от празните бокали. — Това, мой човек, чисто сребро ли е?

— Да — потвърди Сириус и също огледа високата чаша, но с погнуса. — Сребърен бокал с герба на рода Блек… измайсторен е през петнайсети век от таласъми, прекрасна изработка.

— Ама не е лъскан от доста време — изсумтя Мъндънгус и прокара по него ръкава си.

— Фред, Джордж… НЕ, КАЗАХ САМО ДА ГИ ДОНЕСЕТЕ! — изкрещя госпожа Уизли.

Хари, Сириус и Мъндънгус вдигнаха очи и моментално се дръпнаха от масата. Фред и Джордж бяха омагьосали голям казан с яхния, тумбесто метално шише бирен шейк и тежка дъска за рязане на хляб в комплект с нож и сега те се носеха право към тях. Казанът се плъзна от единия, та чак до другия край на масата и спря точно на ръба, оставяйки дълга следа от изгорено по повърхността, бутилката с бирен шейк се приземи с трясък и във всички посоки се разлетяха пръски, ножът отскочи от дъската за хляб, заби се в масата и се разтресе зловещо точно на мястото, където допреди миг бе дясната ръка на Сириус.