Хари Потър и Орденът на феникса
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Хари Потър #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Егмонт България“
- ISBN: 954-446-761-0
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Детское фэнтези
Электронная книга - «Хари Потър и Орденът на феникса». Краткое содержание книги:
Действието в «Хари Потър и Орденът на феникса» започва в една задушна лятна привечер. Тя ще бъде прорязана от цял низ събития, които ще срутят стената, разделяща вълшебния свят от този на мъгълите. Всичко около Хари се завърта шеметно… Сблъсък с чудовищни създания, който води до ужасяващи последствия. Нашествие от сови, носещи загадъчни послания. Мистериозен спасителен отряд и пожълтял пергамент, изписан със ситен почерк. Вихрен полет към щаба на Ордена на феникса и стремглаво спускане сред потайностите на Министерството на магията. Завръщането на Хари в «Хогуортс» за началото на петата му учебна година е предшествано от неочаквани преживелици и е белязано от страховити събития. И това е само началото! Защото на Хари му предстои да разкрие неподозирани тайни, да се срещне лице в лице с Вие-знаете-кого и неговите смъртожадни, да загуби скъп, любим човек, да узнае много за приятелството и любовта.
— Слушайте — измънка, ала Рон поклати глава, а Хърмаяни рече тихичко:
— Знаехме, Хари, че ще ни се сърдиш, наистина не те виним, но и ти ни разбери, постарахме се да убедим Дъмбълдор…
— Добре — прекъсна ги той.
Затърси тема, която да не е свързана с директора на училището, защото само при мисълта за Дъмбълдор в душата му отново започваше да се надига гняв.
— Кой е тоя Крийчър? — попита Хари.
— Домашен дух, живее в къщата — уточни Рон. — Голям перко. Не съм виждал втори като него.
Хърмаяни се свъси.
— Не е перко, Рон.
— Мечтата на живота му е да го обезглавят и да окачат и неговата глава до тази на майка му — подразни се Рон. — Това според теб нормално ли е, Хърмаяни?
— Е, да, особняк си е, но какво е виновен той!
Рон завъртя очи и погледна Хари.
— Хърмаяни още не се е отказала от СМРАД.
— Не е СМРАД — тросна се момичето, — а Сдружение на магьосниците за равноправие и авторитет на духчетата… Пък не само аз, и Дъмбълдор казва, че трябва да сме добри с Крийчър.
— Представи си — вдигна ръце Рон. — Хайде да вървим, че умирам от глад.
Следван от Хари и Хърмаяни, тръгна да излиза, но преди да стигнат стълбището…
— Я чакайте! — изрече едва чуто и вдигна ръка да спре приятелите си. — Още са в коридора, може и да разберем нещичко.
Тримата надзърнаха предпазливо иззад перилата. Мрачният коридор долу беше пълен с магьосници, сред които и конвоят на Хари. Бяха долепили глави и си шушукаха. Точно в средата Хари различи черната мазна коса и гърбавия нос на учителя в «Хогуортс», който му бе най-омразен: професор Снейп. Наведе се още малко над парапета. Виж ти, какво ли правеше Снейп в Ордена на феникса…
Точно пред очите на Хари се заспуска тъничка връвчица с телесен цвят. Той погледна и видя на стълбищната площадка горе Фред и Джордж — смъкваха предпазливо разтегателното ухо към хората в мрака. След миг обаче всички се отправиха към входа и се скриха от поглед.
— Дявол да го вземе! — чу Хари как Фред ругае през шепот, докато издърпва нагоре изобретението си.
Входната врата се отвори, после се затвори.
— Снейп не се храни тук — обясни тихичко Рон на Хари. — И толкова по-добре. Хайде да вървим.
— И не забравяй, в коридора не бива да повишаваме глас, Хари — предупреди шепнешком Хърмаяни.
Докато минаваха покрай редичката глави на домашни духчета върху стената, зърнаха при входната врата Лупин, госпожа Уизли и Тонкс, които тъкмо бяха изпроводили другите и заключваха с магия множеството резета и ключалки.
— Ще слезем да хапнем в кухнята — прошепна госпожа Уизли в долния край на стълбището, където ги пресрещна. — Хари, миличък, мини на пръсти по коридора, ей оная врата там…
ТРЯЯЯС!
— Тонкс! — изкрещя отчаяна госпожа Уизли, след като се обърна.
— Извинявайте! — изхленчи Тонкс, която се беше проснала на пода. — Ама че гадна поставка за чадъри, за втори път се спъвам в нея…
Ала краят на изречението така и не се чу, заглушен от ужасен, оглушителен, смразяващ писък.
Проядените от молци плюшени завеси, които Хари бе подминал преди малко, се бяха разтворили с гръм и трясък, зад тях обаче нямаше врата. За миг на момчето му се стори, че гледа през прозорец — прозорец, зад който старица с черна капела пищеше, все едно я изтезават, но после Хари си даде сметка, че това е само портрет в цял ръст, ала най-реалистичният и най-отблъскващият, който той бе виждал някога през живота си.
От устата на бабата се точеха лиги, тя въртеше очи, жлътналата се кожа по лицето й се бе изопнала, старицата продължаваше да крещи, сякаш я дерат, а другите портрети по стените на коридора се събудиха и също се разпищяха, така че накрая Хари се видя принуден да зажуми и да си запуши ушите.
Лупин и госпожа Уизли се стрелнаха напред и се помъчиха да дръпнат завесите, та да скрият старицата, но така и не успяха, а тя се разкрещя по-силно от всякога и размаха ръце с остри като на граблива птица нокти — аха, и да им изподере лицата.
— Отрепки! Боклуци! Мръсни гнусни гадини! Мелези… мутанти, изчадия с изчадия, махайте се оттук! Как дръзвате да скверните дома на предците миии!
Тонкс се опитваше да изправи огромния тежък тролски крак и продължаваше да сипе извинения, госпожа Уизли заряза опитите да издърпа завесите и се завтече напред-назад по коридора, като правеше с магическата си пръчка зашеметяващи заклинания, дано усмири другите портрети, и точно в този миг от вратата срещу Хари се втурна мъж с дълга черна коса.