Хронолитите [The Chronoliths - bg]

Дори Рей Мозли се отпусна в неговата компания. В началото бях определил Рей като изключително интелигентен, но почти неспособен на човешка топлота екземпляр, чийто радар се бе вклинил безнадеждно в Сю Чопра. И в това, естествено, имаше немалка доза истина. Но след като привикна с нас, оказа се, че е страстен поклонник на бейзбола и двамата изведнъж открихме много общи теми за разговор. Рей бе почитател на отбора от неговия роден град Тусон, но имаше доста забележки по новия подбор на играчите. По природа си бе самотник, но самотата му бе от интелектуален тип. Разговорите обикновено ставаха безпочвени в мига, когато осъзнаваше, че е достигнал ниво, на което не можем да го проследим. В такива моменти изглеждаше по-скоро натъжен, че няма с кого да сподели мислите си.

Сю донякъде допринасяше да се чувства уютно в своята самота. Тя не пропускаше да обсъди с него всички важни въпроси и струва ми се, че тези кратки, но дълбоко съдържателни разговори, бяха за Рей като любовен акт.

Самата Сю се появяваше все по-рядко при нас.

— Започна да ми напомня на „Корнел“ — оплаках се на Морис и Рей. — Искам да кажа, че така се държеше със студентите си. Помагаше ни да открием общи идеи, а после ни зарязваше и ние продължавахме да ги обсъждаме далеч след края на занятията.

— Било е нещо като генерална репетиция — подметна Морис.

— За кое? За това? За хронолитите?

— Е, няма как да е знаела, че ще се появят. Но не си ли си мислил понякога, че целият ти живот е репетиция за едно-единствено значимо събитие?

— Може би. Понякога.

— Сигурно си й бил любимец, Скоти — засмя се Морис. — И сега те извика, за да напишете отново сценария. Да го напишете правилно. Ти ще сложиш последния знак.

— И кое ще е събитието? Онова, в Ерусалим?

— Онова в Ерусалим… или каквото дойде след него.