![Хронолитите [The Chronoliths - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/2/1/0/0/8/hronolitite-the-chronoliths-bg-download.jpg)
Хронолитите [The Chronoliths - bg]
- Автор: Уилсон Роберт Чарльз
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Бард“
- ISBN: 978-954-585-812-3
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Хронолитите [The Chronoliths - bg]». Краткое содержание книги:
Кой е пълководецът, чиито победи бележат паметниците?
— Аха.
— Взеха ли друго, освен пробите?
— Не съм забелязал, но бяха цяла тълпа и не можех да ги следя непрестанно. Ако искаш, иди сам да провериш — кашонът с нещата ти е до буика.
Завладян от любопитство и леко обезпокоен, отскочих до неотоплявания гараж.
Кашонът, за който говореше, съдържаше всякакви джунджурии от детските ми години. Албуми със снимки, няколко награди, стари книги и дискове, играчки. Между тях, както забелязах, и месинговата Статуя на свободата, която бях донесъл от Ню Йорк. Беше потъмняла с годините. Взех я и я пъхнах в джоба на палтото си. И да липсваше нещо тук, нямаше никакъв начин да разбера. Но идеята непознати федерални агенти да се ровят из нещата ми беше направо ужасяваща.
На дъното на кутията имаше папка с мои рисунки. Никога не съм бил особено надарен в това отношение, но майка ми ги харесваше и настояваше да ги запази. Избледнели акварели, листопад, няколко снежни сцени, превити борове, несръчно изрисувани хижи — самотни неща сред огромен и пуст пейзаж.
Когато се върнах в къщата, баща ми клюмаше в креслото. Чашата за кафе се поклащаше застрашително на ръба на подлакътника. Преместих я на масата. Телефонът иззвъня и той се размърда. Пресегна се към слушалката и я вдигна. Беше стар модел, свързан с жица с устройството на стената.
— Да — рече няколко пъти, после ми подаде слушалката. — За теб е.
— За мен?
— Да виждаш някой друг тук?
Обаждаше се Сю Чопра, веднага познах гласа й.
— Скоти, изплашихме се за теб.
— Чувствата са взаимни.
— Сигурно се питаш как сме те намерили. Радвай се, че успяхме. Не биваше да изчезваш така.
— Да изчезвам ли, Сю? Прекарах следобеда с баща ми.
— Разбирам. Но щеше да е добре, ако ни беше предупредил. Морис се бе погрижил да те проследят.
— Майната му на Морис. Нима трябва да искам разрешение дори когато напускам града?
— Не е писано правило, но щеше да е добре. Скоти, зная колко си ядосан. Минавала съм през това. Но времената се менят. Животът е далеч по-опасен, отколкото беше някога. Кога смяташ да се връщаш?
— Тази вечер.
— Добре. Защото трябва да си поговорим.
Казах й, че съм на същото мнение.
Поседях с баща ми още няколко минути, после му съобщих, че е време да си вървя. Зад пердето вече не се процеждаше никаква светлина. В къщата цареше сумрак и миришеше на прах и на суха топлина.
Той се размърда в креслото и рече:
— Доста път измина само за да пиеш кафе и да мърмориш. Виж, знам защо си тук. Но ще ти кажа — не ме е страх да умра. Нито да говоря за това. Събуждаш се, прочиташ си пощата и си казваш, брей, няма да е и днес.
— Разбирам.
— Нищо не разбираш. Но се радвам, че дойде.
Направо бе изумително да каже подобно нещо. Не знаех какво да отговоря.
Той се изправи. Панталоните му се смъкнаха по измършавялата талия.
— Невинаги съм се отнасял към майка ти така, както трябваше. Но поне бях до нея, Скоти. Дори когато беше в болница. Когато не знаеше коя е. Водех те при нея само в добрите й дни. Някои от нещата, които ми е казвала, щяха да ти обелят кожата. А по това време ти вече беше в колеж.
Майка ми умря от усложнена пневмония в годината преди да се дипломирам.
— Можеше да ме повикаш, когато се разболя.
— Защо? За да носиш в себе си спомена за твоята собствена майка, която те ругае от смъртното си легло? Какъв смисъл?
— Аз също я обичах.
— За теб беше лесно. Аз може и да съм я обичал, а може и да не съм. Вече не помня. Но бях до нея, Скоти. През цялото време се стараех да й бъда опора. Да не я изоставям.
Запътих се към вратата. Той ме последва няколко крачки, но спря задъхан.
— Опитай се да ме запомниш с това — заръча на раздяла.
8.
Когато пристигнахме на летище „Бен Гурион“, там цареше хаос, а чакалнята бе претъпкана от заминаващи. Полетът на „Ел Ал“ се бе забавил с три часа заради неподходящи атмосферни условия, а самото ни заминаване — с цели три дни, по „дипломатически“ причини, както ни обясни Сю. Самолетът, с който летяхме, бе почти празен. Щеше да се напълни на обратния път. Евакуацията на Ерусалим бе в пълен ход.
Напуснах летището в компанията на Сю Чопра, Рей Мозли и Морис Торанс, заобиколени от малочислен кордон федерални агенти с лещи за подсилено зрение и скрити оръжия, и ескортирани от петима цивилни служители на израелската армия, които освен джинси и фланели с къси ръкави носеха автомати „Узи“, преметнати небрежно през рамо. Преведоха ни експедитивно през митническото гише и през чакалнята на летището до паркинга, където вече ни очакваше пикап, боядисан като такси. Сю се настани на седалката до мен, все още замаяна от пътуването. Морис и Рей седнаха зад нас и пикапът напусна района на летището.