Хронолитите [The Chronoliths - bg]

— Ще си сипя. Машината нали е там, където я помня?

— Да не мислиш, че съм твърде слаб дори да ти сипя кафе?

— Не съм казвал подобно нещо.

— Все още мога да правя кафе, за Бога!

— Нямам никакво намерение да те спирам.

Той отиде в кухнята. Надигнах се и надзърнах в коридора, но го видях да си сипва солидна доза уиски в чашата с трепереща ръка.

Докато го чаках във всекидневната, разглеждах лавиците. Повечето книги бяха на майка ми. Томове на Нора Робъртс, „Мостовете на Мадисън“ и безкрайната серия на Тим Лахайе. Баща ми бе допринесъл за разнообразието с няколко стари книги на Том Кланси и „По-чудно от науката“. Аз самият имах доста свои книги, когато живеех тук — бях отличен ученик, вероятно защото твърде много се страхувах да си тръгна от училище и да се прибера у дома, — но държах книгите си в моята стая, най-вече защото не исках Конан Дойл и Джеймс Ли Бърки да се смесват с писатели като В. К. Ендрюз и Кетрин Колтър.

Баща ми се върна с две чаши кафе. На моята бе изписано „Доставки Кориолис“, името на последната фирма, в която бе работил цели двайсет и три години и от която все още получаваше пенсионен чек всеки месец. Кафето бе едновременно слабо и горчиво.

— Няма нито мляко, нито сметана — рече той. — Зная, че го обичаш разредено. Сложих ти мляко на прах.

— Няма нищо.

Той се отпусна в креслото си. На масичката до него имаше дистанционно — вероятно от видеопанела. Погледна го с известна нега, но не посегна към него. Вместо това каза:

— Не зная каква ще е тази твоя работа, но онези типове от ФБР задаваха доста странни въпроси.

— Като например?

— Ами, в началото бяха съвсем обичайни, къде си ходил на училище, какви оценки си получавал, къде си започнал работа и прочее. Но искаха доста подробности. Дали си участвал във всички спортни занимания, какво си правел през свободното си време, обичал ли си да говориш за политика и история. Кой е семейният ни лекар, имал ли си необичайни болести в детството, кои са ти били приятелите, налагало ли се е да ходиш на психиатър. Питаха и доста за Илейн. Естествено, знаеха за болестта й. Но когато опряхме до това, рекох им да си гледат работата. Всъщност, и без това бяха съвсем наясно с нещата.

— Питали са за мама?

— Нали току-що ти го казах?

— И какво още ги интересуваше?

— За нея ли? Ами симптомите. Кога са се появили и какво й е било поведението. Разни работи, дето трябва да си останат в семейството. Божичко, Скоти, искаха какво ли не. Да ти разгледат старите вещи в гаража. Ще ми повярваш ли, че даже взеха проби от водопровода.

— Значи са идвали в къщата?