Людмила — мечти и дела
- Автор: Райнов Богомил
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Людмила — мечти и дела». Краткое содержание книги:
Людмила Живкова знаеше за много от политическите интриги, които плетяха за нея догматици и някои служители на Държавна сигурност — кариеристите. Пазеше се много да не допусне в обкръжението си хора, свързани или заподозрени във връзка със специални служби или съветска агентура. Дори подозираше, че я подслушват и предават, но не се боеше и заявяваше:
— Мечът се калява в боя, а духът — в борбата.“24
Несъмнено нашите и съветските секретни служби са проявявали особен интерес към честите контакти на Живкова с чужденци, било при многобройните си пътувания зад граница, било при международните културни форуми у нас.
Хлевоустите клеветници в днешно време, обявяващи, че България до 1990 се намирала в състояние на ужасна международна изолация, вероятно поради амнезия премълчават факта, че малцина родни политици са осъществили толкова познанства с държавни дейци на Запада и Изтока, каквито успя да осъществи Людмила по време на кратката си политическа кариера. Едва ли е нужно да припомням тук многобройните нейни делови посещения не само до столиците на повечето европейски страни, но и до отдалечени държави като Япония, Индия, Шри Ланка, Непал, Виетнам, Монголия, Мексико, САЩ. И при всички случаи това бяха не куртоазни, а съдържателни посещения, и почти навсякъде тя бе приемана не от чиновници по протокола, а от държавни глави.
В онези години някои наши дипломати оправдаваха бездействието си с факта, че България като сателит (тогава се казваше „съюзник“) на СССР няма възможност за своя самостоятелна външна политика. В едри линии това беше наистина тъй, но то съвсем не означаваше, че на международните форуми представителите ни трябва да стърчат като глухонеми. Както бе споменато на 25 септември и на 15 октомври 1979 Живкова произнесе от трибуната на Общото събрание на ООН две речи, които — противно на установената традиция — предизвикаха аплодисменти и оживление в залата. Причината бе очебийна. За пръв пат от толкова години един представител на социалистическия лагер си позволяваше да наруши ритуалът на комунистическото демагогско празнословие и да заговори ясно и откровено за човещината и човешките отношения в международните дела. Но освен одобрение имаше и порицания. Те идваха от съветските братя. За отбелязване е, че макар Людмила да узна за недоволството на руснаците още след първата си реч, това не я разколеба да произнесе в същия неправоверен дух и своето второ слово.
Това недоволство от страна на братята бе също една от неприятностите, които Първият дължеше на дъщеря си, доста по-сериозна от роптанията на нашенските догматици. Говореше се, че лично Брежнев проявил подозрителен интерес към възгледите на Живкова и към нейните връзки с „Бялото братство“ на дъновистите. На тази тема бе възникнало дребно недоразумение, оказало се изцяло в полза на Людмила. Поради невежеството на доносниците „Бялото братство“, за което говореше тя, бе сметнато за название на сектата, основана от Петър Дънов. А всъщност Дънов бе използвал термина, с който се именуваше движението на Великите Учители от Хималаите. Затова на Брежнев било обяснено, че става дума за местна религиозна групичка, без каквото и да било обществено значение.
Не съм се интересувал доколко Мила е понасяла упреци заради своеволията в международните си изяви. Но обстоятелството, че Живков ги търпеше, е достатъчно красноречиво. Своенравната щерка и този път бе победила бащиния консерватизъм. Обяснението едва ли е само в силата на родителските чувства. Чувствата в политиката, както личи още от времето на Иван Грозни, далеч не всякога са решаващи. Колкото и да бе свързан с азбуката на комунизма — както твърдеше Людмила — у Живков се спотайваше винаги и пресметливостта на прагматика. Което означаваше, че едното му око често поглежда носталгично на Запад, към техническия прогрес и парите. Известно е, че това спонтанно влечение на нашия Първи към икономическия просперитет на гнилия капитализъм щеше по-късно не на шега да дразни завистника Горбачов. Струва ми се обаче, че то е съществувало, макар в зародиш, още през 70-те години. И тъкмо по тази линия се е развил някакъв афинитет между аспирациите на дъщерята и тия на бащата, макар нейните да бяха в сферата на духа, а неговите — на паричното обръщение. И смея да кажа — независимо кой как ще го прецени и без оглед на лъжите, че Живков мечтаел да види България като съветска република: Той беше и докрай си остана патриот, който мечтаеше не за съветска, а за велика България, оглавявана по възможност от самия него. Спомням си, че на няколко пъти, когато неколцината поканени от него в някое помещение на „Рила“ и увлечени в приказки, се вдигахме чак към полунощ, от коридора неизменно нахълтваше групичка чалгаджии и под бойкия грохот на тъпана засвирваше:
24
К. Чакъров. „Втория етаж“ стр. 158–159.