Людмила — мечти и дела

— И смяташ, че баща ми сам е написал статията? — запита Мила.

— Е, той сам не ги пише статиите. За всяко нещо си има хора.

— Кой е авторът?

— Димитър Иванов.

— Какъв е този Иванов?

— Няма такъв. Истинските автори са Димитър Методиев и Атанас Божков. Но това са подробности.

Тя явно беше ядосана, обаче замълча. Не разбирах само на кого всъщност беше ядосана — на баща си или на мене. Предполагам, че и на двамата.

Шумът от изпотрошена стъклария при елегантните пируети на слона сред културните щандове междувременно бе позатихнал, но не съвсем. Понякога все още се случваха дребни инциденти, колкото да не е без хич. За да не съм съвсем голословен ще спомена само един.

Още подир учредяването на Държавния съвет някои съветници на Живков и особено такива, дето бяха включени в състава на новия висш държавен орган, започнаха да отделят от ценното си време за обсъждането на една също ценна идея. Дочувах отделни подробности за нея от Джагаров. Идеята бе от първостепенна важност, понеже се отнасяше до построяването на внушителен дворец, макар и с републиканско съдържание, който да приюти новата институция. Проектът засягаше главно въпросите „къде?“ и „как?“, без да се занимава с „кога?“, — нали се намирахме в славния период на „речено — сторено“. А стана така, че работата зацикли тъкмо заради това проклето „кога?“. Първият шеф на партията, а следователно и на Съвета, дали поради закваската на бедняшкия си произход или поради манталитета на скръндза относно пилеенето на народна пара, се бе отнесъл доста хладно към идеята тепърва да се вдигат палати с чисто представителна цел. Напразно Джагаров с поетично увлечение обясняваше смисъла на начинанието. Напразно описваше респекта, а защо не и възхищението на новоназначените чужди посланици, когато ще се явяват да връчват акредитивните си писма. Понеже Съветът ще се издига величествено върху най-високото място на столицата, дето в момента дреме никому ненужната Семинария. А към величествената постройка ще води едно дълго и също величествено стълбище от витошки сиенит, по което посланиците ще възлизат с почит и душевен трепет, съзнавайки, че в този момент изживяват един от връхните мигове в кариерата си.