Стрелците от гористите равнини
- Автор: Ламур Луис
- Язык: болгарский
- Год: Издание: «Универс»
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Стрелците от гористите равнини». Краткое содержание книги:
Въпреки отегчението си от приказките на банкера и собственото си пълно недоверие към него, Девит скоро усети някаква тревожна мисъл да се стрелва из мозъка му. Мисълта така го загложди, че когато се срещна с Колийн на обяд, не се сдържа и зададе въпроса.
— Ти си ходила да видиш как е онова момче Гари. Ва какво състояние е?
Тази вечер Колийн бе облякла синя рокля, и цветът й съответстваше точно на очите й. Тя повдигна поглед и го изгледа над масата; очите й имаха странно изражение.
— По-добре е — каза тя, — ако, разбира се, можеш да наречеш по-добре човек, който е останал обезобразен за цял живот и с едно око.
— Но няма да умре, нали? — запита напрегнато той.
Колийн повдигна чашата си. За пръв път тази вече тя не изпитваше гордост от факта, че е заедно с Джад Девит. Вече бе започнала да го вижда в нова светлина. Приятелите на баща й във Филаделфия и Уошингтън й бяха разказвали за него като за човек, не познаващ поражението, човек, довеждащ всичките си начинания до успешен край. А тя вече бе започнала да разбира какви средства използваше той при начинанията си.
— Ще бъде наред ако не хване пневмония. Доктор Маклейн казва, че с този ранен бял дроб тогава вече няма да има и най-малкият шанс. Направо е истинско чудо, че е още жив.
Девит долови горчивината в гласа й и побърза да смени темата на разговора.
Съдията Райли споделяше някои от вижданията на дъщеря си. С отвращение се загледа в храната си. Той бе приел да изпълни разпорежданията на девит, защото обикновено Девит винаги имаше силна позиция. Този път обаче не беше толкова сигурен в това. Джад Девит беше амбициозен мъж и ако изобщо някога бе изпитвал някакви чувства към близкото си обкръжение, то те лесно биваха удавяни от непомерните му амбиции и непоклатимата му убеденост в собствената си правота.
В последно време при разговорите си със семейство Райли Джад бе започнал да откровеничи повече, отколкото му беше навик, а съдията Райли беше добър слушател. И с всяко ново излияние на Девит той ставаше все по-неспокоен. Много от приятелите им щяха да бъдат съгласни с твърденията на Девит. Това беше бурно развиваща се страна, и човек трябваше да израства с нейните темпове. Ако ли пък в процеса на израстване се случеше да прегази няколко по-дребни хорица, такъв им бил късметът. Конкуренцията беше законът на развитието.
Но дали беше наистина така? Съдията Райли добре си спомняше, че навремето колониите бяха срещнали много трудни времена, но всичко се бе променило, когато бяха започнали да работят заедно. При хората не беше по-различно. Имаше място и за конкуренция, и за сътрудничество, като областта на сътрудничеството беше неимоверно по-голяма.
Съдията Райли представляваше висок и строен мъж, със спокойно поведение. Чертите и изражението на лицето му напомняха повече на студент, отколкото на човек на действието. Той познаваше закона и се придържаше плътно към неговата буква, но откакто бе дошъл на запад, при тези, хора с далеч по-широки и либерални разбирания, той бе започнал да проумява какво точно бе искал да му каже един от неговите стари преподаватели. Че няма значение какво твърди буквата на закона, а трябва да се гледа духа, общата насоченост. Съдията и неговото чувство за справедливост вдъхваха живот на закона. Винаги имаше нюанси. Нямаше чисто черно-бели случаи.
Преди два дни, когато си купуваше пури от Кестърсън, продавачът му бе казал:
— Бел е добър човек. Работи здраво и почтен. Страната ни има нужда от такива като него. — Кестърсън бе направил широк жест с ръка. — Повечето от тукашните са хора без корен. Когато той дойде, почти всички бяха такива. А Клей Бел се засели в Дийп Крийк и пусна корени.
Съдията беше размишлявал над думите на продавача. Кестърсън беше от хората, които му бяха понятни. Той беше същият като своите солидни предци от Нова Англия и Пенсилвания.
Райли започваше да проглежда, че за хората като Девит законът беше само един инструмент, а не средства за установяване на справедливост, които трябваше да бъдат почитани. Тази нощ в стаята си съдията прелистваше страниците на книгата си без да вижда буквите и думите.
Хората не бяха стигнали случайни или лесно до тези принципи. Между кориците на всички книги, които носеха закона, имаше по-малко от законодателството на Хамурапи, малко от Мойсей, от древногръцките и римските закони, от Магна Карта, и от първите колонисти — всички те бяха дали своя принос. Законът представляваше лабиринт с много завои, правосъдието беше единственият път сред този лабиринт…