Вечният градинар
- Автор: Каре Джон льо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вечният градинар». Краткое содержание книги:
Джъстин Куейл, дипломат от кариерата и градинар любител, започва свой кръстоносен поход, за да намери убийците на съпругата си. Пътят му минава през Форин Офис в Лондон, Европа и Канада. Джъстин се сблъсква с измама и предателство, алчност и насилие, докато постепенно открива истината за жената, която така и не е успял да опознае. И да обича.
След края на Студената война всепризнатият майстор на шпионския роман се насочва към нови сюжети, нови врагове, нови предизвикателства. „Вечният градинар“ е различна от всички досегашни книги на Джон льо Каре. И може би най-добрата.
Удроу слезе в кухнята на долния етаж и се загледа през прозореца към градината. Разбира се, в събота следобед прислугата почиваше. Толкова е приятно да сме си самички вкъщи, скъпи. Само дето не сме, а сте самички. А ти самата сияеш от щастие в компанията на двама галантни ухажори на средна възраст. Никога не си изглеждала така в моята.
Джъстин бе попаднал върху нечия чужда улица и бе принуден да заплати наем от цели пачки банкноти, за радост на Глория и момчетата, които цвилеха от екстаз, докато Донъхю казваше: „Крайно време е.“ Джъстин си бе сложил идиотската сламена шапка и както всичко останало, тя му стоеше изумително добре. Удроу напълни чайника и го сложи на газовия котлон. Ще им занеса чай, дано разберат, че съм се върнал, стига да не са прекалено заети един с друг. После смени тактиката, излезе в градината и с твърда стъпка пое към тях.
— Джъстин, извинявам се за прекъсването, би ли дошъл за минутка? — а на останалите (моето собствено семейство, рече си той, дето ме гледат така, сякаш са ме хванали да изнасилвам прислужницата) заяви: — Прощавайте, че ви го отнемам. След миг се връщаме. Кой печели?
— Никой — отвърна Глория с ледена нотка в гласа, докато Донъхю се подсмихваше отстрани с кривата си усмивка.
Двамата мъже стояха един до друг в затворническата килия на Джъстин. Ако градината не беше заета, Удроу щеше да предпочете да излязат навън. Сега се гледаха от упор, всеки застанал в своя ъгъл на неуютната стая, докато чантата „Гладстон“ на Теса — чантата на бащата на Теса — се виждаше, подпряна зад решетката. Зад решетката на моя килер за вино. Заключена с неговия ключ. Чантата на нейния славен баща. Тъкмо да го заговори, Удроу видя как обстановката в стаята се променя. Вместо желязната табла на леглото пред очите му изплува инкрустираната масичка, която майка й бе обожавала навремето. А зад нея — тухлената камина с наредените върху нея покани. А в самото дъно на стаята, където се събираха фалшивите дъбови греди на тавана, голият силует на Теса се очертаваше върху светлия квадрат на френския прозорец. С усилие на волята той се върна в настоящето.
— Джъстин.
— Да, Санди.
За втори път през последните две минути той се остави вниманието му да бъде отклонено от планираната конфронтация.
— Местен вестник публикува нещо като хроника на любовния живот на Теса…
— Много мило!
— … изобилстваща с доста конкретни намеци за ролята на Блум в него. Например, че той лично е изродил детето й. А също и без заобикалки, че той като нищо може да е бащата. Много съжалявам.
— Имаш предвид Гарт?
— Да.
Гласът на Джъстин беше напрегнат и доколкото Удроу можеше да прецени, неестествено изтънял като неговия собствен.
— Това е намек, който чувам не за пръв път през последните месеци, Санди. Както може да се очаква, не и за последен.
Макар Удроу да му даде тази възможност, Джъстин не се опита изрично да отрече достоверността на намека. Удроу премина в настъпление; собствената му гузност сякаш му даваше сили.
— Намеква се също така, че Блум си бил занесъл сгъваемо легло в болничната стая, за да бъде до нея.
— Редувахме се.
— Моля?
— Понякога Арнолд спеше там, понякога аз. Редувахме се, всеки според заетостта си.
— Значи не си имал нищо против?
— Против какво?
— Че се говори така за тях… че той й бил посвещавал толкова много внимание… очевидно, с твое съгласие… докато за пред хората в Найроби тя си давала вид, че е твоя съпруга…
— Давала си вид ли? Та тя беше моя съпруга, дяволите да те вземат!
Удроу бе напълно неподготвен за гнева на Джъстин, както и малко преди това за гнева на Колъридж. Явно беше твърде заслепен от собствения си гняв, от усилието да го овладее. Той се бе постарал да говори тихо, а преди това в кухнята бе успял донякъде да се отърси от напрежението. Ала внезапното избухване на Джъстин му дойде като гръм от ясно небе и го стресна и уплаши. Бе очаквал разкаяние и ако трябваше да бъде докрай честен със себе си, дори самоунижение, само не и въоръжена съпротива.
— Как точно да разбирам въпросите ти? — запита Джъстин. — Не съм сигурен, че ги разбирам правилно.
— Аз трябва да знам, Джъстин. Това е всичко.
— Какво да знаеш? Дали съм държал жена си под контрол?
— Чуй ме, Джъстин, искам да кажа, погледни нещата от моята гледна точка, поне за момент, нали така? — вече умоляваше и едновременно отстъпваше Удроу. — Цялата световна преса ще се рови в тая история. Имам право да знам…
— Да знаеш какво?