Вечният градинар
- Автор: Каре Джон льо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вечният градинар». Краткое содержание книги:
Джъстин Куейл, дипломат от кариерата и градинар любител, започва свой кръстоносен поход, за да намери убийците на съпругата си. Пътят му минава през Форин Офис в Лондон, Европа и Канада. Джъстин се сблъсква с измама и предателство, алчност и насилие, докато постепенно открива истината за жената, която така и не е успял да опознае. И да обича.
След края на Студената война всепризнатият майстор на шпионския роман се насочва към нови сюжети, нови врагове, нови предизвикателства. „Вечният градинар“ е различна от всички досегашни книги на Джон льо Каре. И може би най-добрата.
— Най-хубавото е на гърба — каза Донъхю.
Удроу обърна листа от другата страна.
Теса Куейл вярваше, че тялото и животът й трябва да следват нейните вътрешни убеждения. Тя очакваше и от останалите да постъпват по същия начин. Когато Теса бе затворена в болницата „Ухуру“, нейният най-близък приятел д-р Арнолд Блум я навестяваше всеки ден, а според очевидци и почти всяка нощ, като дори си носеше сгъваемо легло, за да спи до нея в болничната стая.
Удроу сгъна вестника и го сложи в джоба си.
— Мисля да занеса това на Портър, ако нямаш нищо против. Предполагам, че мога да го задържа.
— Твой е, старче. С най-добрите благопожелания на фирмата.
Удроу вече крачеше към вратата, но Донъхю не го последва.
— Идваш ли? — запита Удроу през рамо.
— Ще те изчакам тук, ако не възразяваш. Междувременно искам да кажа две думи на бедния Джъстин. Къде е той? Горе ли?
— Мисля, че се разбрахме по въпроса.
— Разбрахме ли се? Добре, старче, няма проблем. Някой друг път. Къщата си е твоя, гостът си е твой. Абе, ти да не криеш и Блум някъде наоколо?
— Я не ставай смешен!
Без да обръща внимание на враждебния тон, Донъхю закуцука редом с Удроу, комично подгъвайки краката си в коленете.
— Да те закарам ли? Моята е зад ъгъла. Не си струва да изкарваш твоята, а навън е адска жега.
Удроу се съгласи да бъде закаран, най-вече от страх, че в негово отсъствие оня може да се опита все пак да заговори Джъстин. Портър и Вероника Колъридж си правеха слънчеви бани в градината. Зад гърба им се издигаше разкошната резиденция на върховния комисар, прилична на провинциален замък в Съри, а пред тях се простираше безупречно поддържаната ливада и лехите с цветя. Колъридж се бе изтегнал в градинската люлка и четеше документи от дипломатическата поща. Русата му съпруга Вероника, със светлосиня пола и широкопола сламена шапка, лежеше на тревата до облечена с плат детска кошарка, в която дъщеричката им Роузи лежеше по гръб и се въртеше ту на едната, ту на другата страна. Момичето гледаше гъстите листа на декоративния дъб през преплетените пръсти на ръцете си, докато майка й тихичко й пееше отстрани. Удроу подаде вестника на Колъридж и зачака пороя от ругатни. Но такъв не последва.
— Кой го чете тоя парцал?
— Всички мошеници в Найроби, доколкото мога да предположа — отвърна Удроу.
— Къде ли ще идат оттук нататък?
— Ами в болницата — каза той със свито сърце.
Отпуснат в плюшеното кресло в кабинета на Колъридж, заслушан с едно ухо в предпазливо формулираните фрази, които върховният комисар разменяше с омразния си началник в Лондон по телефона, който държеше вечно заключен в бюрото, Удроу се виждаше като в кошмарен сън, който щеше да го спохожда до сетния му ден, как бе крачил с неумолимостта на колониален владетел по безкрайните претъпкани коридори на болницата „Ухуру“, като се бе спирал само за да попита някой в униформа за съответното стълбище, съответния етаж, съответната стая, съответния пациент.
— Онова лайно Пелегрин казва да сметем всичко под килима — обяви Портър Колъридж, след като затвори с трясък телефона. — Доста голям килим ще ми трябва, няма що. Какво друго може да се очаква от такъв като него!
Пред прозореца на кабинета Удроу видя как Вероника вдигна Роузи от кошарката й и я понесе към къщата.
— Аз си мислех, че ние тъкмо това и правим — отбеляза той като в просъница.
— Какво е вършила Теса през свободното си време, си е нейна лична работа. Това включва отношенията й с Блум, както и разните й там благородни каузи. Неофициално, и само ако изрично те попитат, можеш да казваш, че сме уважавали кръстоносните й походи, макар да сме смятали някои от постъпките й за не дотам обосновани и донякъде ексцентрични. Освен това никакви коментари на безотговорните писания в жълтата преса! — Колъридж млъкна, явно се бореше с надигащото се в него отвращение. — Трябва да пуснем слух, че самата тя е била леко откачена.
— Откъде-накъде! — Удроу внезапно се разбуди от унеса.
— Не ни плащат, за да мислим, Санди. Откачила е, когато е загубила детето си, а и преди това не е била напълно уравновесена. Истината е, че е ходила при психоаналитик в Лондон, което в случая работи в наша полза. Знам какво ще кажеш и съм съгласен с теб — цялата история е гнусна от начало до край. Кога е погребението?
— Най-рано в средата на следващата седмица.
— Не може ли по-скоро?
— Не.
— Защо?
— Чакаме съдебномедицинската експертиза. Тук и за погребение се иска предварителна резервация.
— Шери?
— Не, благодаря. Ще тръгвам.